Ден след ден управляващите прибавят нови щрихи към политическия си облик и той става все по-ясен: това е обликът на замаскирани комунисти – или, ако използваме по-научния термин, криптокомунисти. Комунизмът като идеология трудно се прикрива със западни дипломи. Такава имаше и Янис Варуфакис – злополучният финансов министър на СИРИЗА през 2015 г., от когото собствената му партия се принуди да се освободи, когато експериментите му започнаха да застрашават държавата. Има въпроси, които действат като лакмус за подобни идеологии, а най-важният от тях е въпросът за собствеността.

Правото на собственост е фундаментално човешко право в демокрациите и пазарните икономики. Всяко посегателство върху него поставя под въпрос политическата свобода и свободната инициатива. Именно затова думите на Константин Проданов пред БНТ – „Имотите и къщите са за живеене, не за спекулиране“ – са толкова показателни. В този уж невинен израз се съдържа цялата философия на управляващата „Прогресивна България“: инвестицията е приравнена на спекула, а собствеността трябва да служи на „правилни“ цели, определени от властта.

Получили отдавна невижданото мнозинство, прогресистите се готвят да дефинират законодателно за какво е „правилно“ да служи собствеността. Ако е за живеене – добре. Ако е за инвестиция – лошо, вредно, подлежащо на санкция. При диктатурата на пролетариата беше по-просто: богатите се пращаха в лагери, имуществото им се национализираше и се раздаваше на „правилните“ бедни, които за една нощ ставаха новите богати. Днес, понеже сме в ЕС, това не минава. Но духът е същият: инвеститорът трябва да бъде наказан. Ако не с лагер – то с данък.

И наказанието не е защото има икономически смисъл, а защото властта може да го наложи. И защото е обещала на бедните да накаже богатите. Вместо като инструмент за икономическо управление, налогът се използва като оръжие за класова борба. Именно затова той е обречен да постигне обратен на желания резултат.

Новият имотен данък няма да направи жилищата по-достъпни. Той няма да накара собствениците на повече от един имот да продават и да наситят пазара, сваляйки цените, а ще ги накара да вдигнат наемите, защото налогът надува себестойността на стоката, а оттам - и цената. Оттам този данък, вместо да облекчи живота на хората без собствени домове - особено на младите - ще го направи още по-труден и ще прибави още една основателна причина да не се женят и да нямат деца.

Друго явление, което замислената реформа ще ни върне от "зрелия соц", са фиктивните разводи, до които собствениците на повече от едно жилище ще прибегнат, за да се изплъзнат от фискалната репресия. Бракоразводните адвокати се очертават като потенциално печелившо от данъчните планове на властта съсловие. "Прогресивното" мнозинство се готви да им прати многобройни платежоспособни клиенти, от които хонорарите ще потекат "като пълноводна река".

Четиридесет и пет години комунизъм и 37 години демокрация не стигнаха на някои, за да разберат, че наказването на богатите не прави бедните по-богати. То само задълбочава конфликта между социалните групи – хранителната среда на всеки популизъм, ляв или десен.

Особено абсурдно е това в страна, в която 86% от хората живеят в собствено жилище – едно от най-високите нива в ЕС. България има 2,92 млн. домакинства и около 4 млн. жилища – над 1 млн. повече от нужните. Това означава, че между 30% и 35% от домакинствата притежават повече от един имот. Именно тях управляващите искат да накажат. Не е изключено сред тези хора да бъде значителна част от собствения им електорат.

Българинът може да преглътне проруските завои, може да преглътне антиевропейските сигнали. Но да му посегнат на собствеността и бащинията – това няма да прости. И може би не трябва да му пречим да гледа как властта сама подкопава основите си. Както направиха и номенклатурните ѝ предци.