„Изключителна научна фантастика“ нарича „Ню Йорк Таймс“ „Човекът, който падна на Земята“ – един от най-известните романи на американския писател Уолтър Тевис, познат у нас с бестселърите „Дамски гамбит“ и „Играчът“. Повече от шест десетилетия след първата си поява и точно 50 години след премиерата на култовата едноименна екранизация с Дейвид Боуи книгата излиза за първи път и на български език. Изданието със знака на „Кръг“ е в превод на Борислав Стефанов и с корица от Виктория Видевска.

Томас Джером Нютън изглежда за околните просто като необичайно висок, блед и болезнено крехък човек. Всъщност той е пришълец от Антея – умираща планета, чиито малцина оцелели жители са заплашени от изчезване. Нютън е пристигнал сам на Земята с мисия, от която зависи бъдещето на цялата му цивилизация. Благодарение на познанията и технологиите, които носи със себе си, той успява за кратко време да натрупа огромно състояние.

Зад привидната бизнес империя обаче стои друга цел: Нютън трябва да построи космически кораб, с който да доведе последните живи антейци на Земята. Но колкото повече време прекарва сред хората, толкова по-трудно е да остане какъвто е бил при пристигането си. Самотата, натискът на непознатия свят и невъзможността истински да принадлежи към него постепенно започват да го пречупват. Нютън открива алкохола и търси в него утеха от собствената си изолация. Така мисията за спасението на една цивилизация неусетно се превръща и в история за себеразрушението на един човек.

Публикуван през 1963 г., романът „Човекът, който падна на Земята“ използва научната фантастика не толкова за да разказва за далечни светове, колкото за да погледне отстрани към нашия. В образа на Нютън писателят Уолтър Тевис събира теми, които присъстват в цялото му творчество – отчуждението, зависимостта, таланта като благословия и бреме, нуждата от близост и трудността човек да намери мястото си сред другите.

През 2026 г. се навършват 50 години от премиерата на най-прочутата екранизация на романа. В режисирания от Никълъс Роуг едноименен филм ролята на Нютън е поверена на Дейвид Боуи. Необичайната му външност и сценично присъствие се превръщат в неразделна част от образа на героя, а филмът придобива култов статус и остава една от най-разпознаваемите роли на музиканта в киното. Историята получава нов екранен живот през 2022 г. с телевизионния сериал „Човекът, който падна на Земята“, в който главната роля изпълнява Чуетел Еджиофор. Поредицата едновременно продължава и преосмисля света, създаден от Тевис, повече от половин век след появата на романа.

Уолтър Тевис (1928 – 1984) е писател и университетски преподавател по литература. В творческата си биография има 6 романа и множество разкази, преведени на близо 20 езика. Неговият най-голям бестселър „Дамски гамбит“ е адаптиран от „Нетфликс“ в минисериал, удостоен с 2 награди „Златен глобус“.

* * *

Из „Човекът, който падна на Земята“ от Уолтър Тевис

Снимка "Кръг"

Пет минути след като напусна летището, той разбра, че е направил голяма грешка. Не биваше да се опитва да стигне толкова на юг през лятото, колкото и да беше наложително. Можеше да изпрати Фарнсуърт, да изпрати когото и да е, за да купи земята и да организира нещата. Температурата беше над 32 градуса и тъй като беше физически неспособен да се поти, а тялото му беше създадено за температури около 4 градуса, му стана толкова лошо, че почти изгуби съзнание на задната седалка на летищната лимузина, която го караше към центъра на Луисвил и притискаше все още чувствителното му към гравитацията тяло в твърдите си седалки.

Но за повече от две години на Земята и с десетте години физическа подготовка, които бе преминал, преди да напусне Антея, той успя да понесе болката и да се задържи със силата на волята си в мрачно, макар и объркано съзнание. Успя да стигне от лимузината до фоайето на хотела, да се качи на асансьора – за негово успокоение, асансьорът се движеше бавно и плавно – и да влезе в стаята си на третия етаж, където се стовари на леглото в момента, в който пиколото го остави. След малко успя да стигне до климатика и да го настрои на много студено. След това пак се отпусна на леглото. Климатикът беше добър; основаваше се на няколко патента, които той беше дал под лизинг на фирмата производител. Скоро температурата в стаята стана достатъчно приятна за него, но той остави машината включена, благодарен, че приносът му към науката за охлаждането успя да направи така нужните му грозни кутийки безшумни.

Беше обяд и след малко той се обади на румсървиса, за да му изпратят бутилка шабли и малко сирене. Отскоро беше започнал да пие вино и с удоволствие установи, че явно му действа по същия начин, както на хората от Земята. Виното беше добро, но пък сиренето беше малко гумено. Той включи телевизора, който също работеше с патенти на „У. Е. Корп“, и се настани в креслото, решен, че щом не може да направи нищо друго в този горещ следобед, поне ще се забавлява.

От повече от година не беше гледал телевизия и му се струваше много странно тук, в този луксозен и вулгарно модерен хотелски апартамент – толкова подобен на апартаментите, в които живееха частните детективи от телевизията, с тези шезлонги, никога неизползвани библиотеки, абстрактни картини и личен бар с пластмасови плотове – тук, в Луисвил, Кентъки, пак да гледа телевизия. Да гледа малките човешки мъже и жени, които се движат по екрана, както ги беше гледал толкова години у дома, на Антея. Мислеше си за тези дни сега, когато отпиваше от хладното вино, хапваше сирене – чужди, странни храни – докато фоновата музика на любовната история изпълваше хладната стая, а в чувствителните му другоземни уши едва чутите гласове от малката колонка звучаха като извънземни грухтения и ломотения, каквито и бяха в основата си. Толкова много се различаваха от мъркането на собствения му език, въпреки че преди много векове единият се беше развил от другия. За пръв път от месеци насам си позволи да си спомни за тихите разговори със старите си приятели на Антея, за леките и крехки храни, които бе ял през целия си живот у дома, за жена си и децата си. Може би прохладата на стаята го успокояваше след мъчителното лятно пътуване, може би алкохолът, който едва бе достигнал до вените му, го накара да изпадне в състояние на духа, толкова близко до човешката носталгия – сантиментално, самовлюбено и горчиво. Изведнъж му се прииска да чуе звука от говора на езика си, да види светлите цветове на антейската почва, да усети острата миризма на пустинята, да чуе плътните звуци на антейската музика и да види тънките, подобни на марля стени на сградите, праха на градовете. Искаше и жена си, с деликатната антейска сексуалност на тялото – една тиха, настойчива болка. И изведнъж, като огледа пак стаята си, дискретните ù сиви стени и вулгарните ù мебели, той се почувства отвратен и отегчен от това евтино и чуждо място, от тази шумна, гърлена, безкоренна и чувствена култура, от тази съвкупност от хитри, досадни, самовлюбени маймуни – вулгарни, безразлични, докато крехката им цивилизация, подобно на Лондонския мост и всички мостове, пропада ли, пропада.

Започна да усеща това, което понякога бе изпитвал и преди: тежка отпадналост, умора от света, силно изтощение от този забързан, забързан, разрушителен свят и всичките му тракащи шумове. Струваше му се, че може да се откаже от всичко това, че е било глупаво, невъзможно глупаво да го започне преди повече от двайсет години. Той отново се огледа уморено. Какво правеше тук – на този друг свят, трети поред от Слънцето, на сто и петдесет милиона километра от дома си? Стана и изключи телевизора, след което седна дълбоко в креслото и продължи да пие от виното; вече усещаше алкохола и не му пукаше.

Петнайсет години беше гледал американска, британска и руска телевизия. Колегите му бяха събрали огромна библиотека от наблюдавани и записани телевизионни предавания, а когато преди четиресет години Америка започна непрекъснато телевизионно излъчване, те вече бяха дешифрирали повечето от тънкостите на езика от радиопредаванията на УКВ. Беше учил всеки ден, като изучаваше езика, нравите, историята и географията, изобщо всичко достъпно, докато не запомни с помощта на изчерпателни кръстосани справки значението на неясни думи като „жълто“, „Ватерло“ и „демократична република“ – последното беше нещо, което нямаше аналог на Антея. И докато той работеше, учеше и се подлагаше на безкрайни физически тренировки, докато години наред това очакване го измъчваше, те обсъждаха и решаваха дали изобщо да се опитат да извършат такова пътуване. Имаше толкова малко енергия, само слънчевите батерии в пустинята. Щеше да е необходимо толкова много гориво, за да се изпрати дори един антеец през празната шир, където може би щеше да намери смъртта си, може би щеше да го посрещне вече мъртъв свят, свят, който вече можеше, подобно на такава голяма част от Антея, да е затрупан с атомни отломки и изгорелите останки от гнева на човекоподобните. Но накрая му бяха казали, че ще се опита да пътува с един от старите кораби, които все още се намираха под земята. Година преди пътуването му съобщиха, че плановете най-сетне са окончателни и че корабът ще бъде готов, когато планетите заемат подходящото положение за пресичане. Не успя да овладее треперенето на ръцете си, докато разказваше на съпругата си за решението…

***

Чакаше в хотелската си стая до пет часа, без да помръдне от стола. След това стана, обади се в офиса за недвижими имоти и им каза, че могат да го очакват в пет и трийсет. Излезе от стаята, като остави полупразната бутилка вино на бара. Надяваше се, че времето вече ще е доста по-хладно, но не беше така.

Беше избрал хотела, защото се намираше на три пресечки от офиса, който щеше да посети; офиса, в който щеше да започне огромната сделка за имота, която вече беше планирал. Можеше да измине разстоянието пеша, но надвисналият тежък и мъчително горещ въздух, който сякаш покриваше улиците като възглавница, го караше да се чувства замаян, объркан и слаб. За момент се замисли дали да не се върне в хотела и да не накара хората от отдела за недвижими имоти да дойдат при него, но продължи да върви.

И когато откри сградата, установи нещо, което го изплаши – офисът, който търсеше, се намираше на деветнайсетия етаж. Не беше очаквал високи сгради в Кентъки, не беше планирал това. И дума не можеше да става да се качи по стълбите. А за асансьорите не знаеше нищо. Ако се качи в такъв, който се издига прекалено бързо или спира и тръгва рязко, това може да се окаже пагубно за и без това изтерзаното му от гравитацията тяло. Но асансьорите изглеждаха нови и добре направени, а и в сградата поне имаше климатици. Той влезе в асансьор, който беше празен, с изключение на оператора – тих на вид старец с изцапана с тютюн униформа. Качиха още един пътник – пухкава, красива жена, която дотича задъхана в последния момент. След това операторът затвори месинговите врати. Нютън каза:

– Деветнайсети, моля.

Жената промълви: „Дванайсети“, а старецът лениво, малко презрително постави ръка върху дръжката за ръчно управление. В този момент Нютън с ужас осъзна, че това не е модерен асансьор с бутони, а стар и реновиран. Обаче това осъзнаване дойде твърде късно, защото, преди да успее да възрази, усети как стомахът му се свива и мускулите му се стягат от болка, когато асансьорът друсна, поколеба се, друсна отново и след това се изстреля нагоре, удвоявайки за миг и без това утроеното му тегло. И тогава всичко сякаш се случи наведнъж. Видя жената, която го гледаше, и разбра, че носът му сигурно кърви и кръвта се стича по ризата му, и като погледна надолу, видя, че е така. В същия миг чу – или усети в треперещото си тяло – крехко пропукване, краката му се подкосиха и той падна на пода на асансьора, гротескно изкривен, и видя как единият му крак ужасно се сгъва под него, докато губеше съзнание, а мислите му потънаха в чернота, дълбока колкото празната шир, която го делеше от дома му…