Преди три години семействата в Южен Израел се събудиха от кошмар. Родители държаха вратите на защитените стаи затворени, докато децата им се криеха зад тях. Млади хора, бягащи от музикален фестивал, бяха преследвани по открити полета. При нападението, ръководено от „Хамас“, около 1200 души бяха избити, а 251 бяха взети за заложници и отведени в Газа.

7 октомври промени Израел дълбоко. Той разби представите за сигурност и остави рани, които и до днес остават отворени. Никой сериозен наблюдател не би трябвало да очаква израелците да мислят за бъдещето така, сякаш този ден никога не се е случвал.

Последвалата война донесе на Газа разрушения в мащаб, който ще определя палестинското общество в продължение на години. Десетки хиляди палестинци загубиха живота си. Деца израснаха, познавайки изгнанието, а гладът и страхът станаха част от ежедневието. В цяла Газа скръбта се настани в домовете, училищата и кварталите.

През по-голямата част от професионалния си живот съм работил по този конфликт и затова започнах да гледам предпазливо на годишнините. Те насърчават възпоменанието, но рядко водят до размисъл. Всяка година повтаряме познатите аргументи, връщаме се към познатите оплаквания и потвърждаваме познатите си лоялности. След това продължаваме напред, оставяйки без отговор именно въпросите, които са породили трагедията.

И все пак една истина остава трудно да бъде избегната: скръбта няма националност. Една майка в Нир Оз и една майка в Хан Юнис може никога да не се срещнат и може да имат коренно различни виждания за този конфликт и причините за него, но нито една от тях няма нужда някой да ѝ обяснява какво е загуба.

Въпросът пред израелците, палестинците и целия регион не е чие страдание има по-голямо значение. Въпросът е: дали сме научили достатъчно, за да предотвратим продължаването на този кръг от болка и страдание.

Преди година страните приеха рамка, която трябваше да отдалечи Газа от пълномащабната война. Тя очерта път към демилитаризация, дерадикализация, временно палестинско управление, изтегляне на Израел и възстановяване. Но най-трудното не е да се постигне съгласие за крайната цел. Най-трудното е тези ангажименти да се превърнат в реалност.

Днес пред Газа по същество има три възможни бъдещета

Първото е завръщане към познатия и болезнен цикъл. „Хамас“ възстановява военния си потенциал. Израел се подготвя за следващия сблъсък. След поредния кръг от насилие в крайна сметка следва ново прекратяване на огъня, което оставя основната реалност непроменена.

Виждали сме това много пъти. Всеки кръг от сражения трябваше да възстанови възпирането. Всяко примирие беше представяно като ново начало. И все пак конфликтът се връщаше, защото условията, които го пораждат, никога не се промениха фундаментално.

Второто бъдеще може да изглежда по-стабилно, но в крайна сметка не е по-перспективно. Газа остава в състояние на постоянна несигурност. Хуманитарната помощ се опитва да замести управлението. Възстановяването напредва бавно, ако изобщо напредва. Светът постепенно губи интерес. Няма драматични заглавия, но няма и съществен напредък.

Историята дава малко основания да вярваме, че подобни договорености са трайни. Политическите вакууми рядко остават празни. Отчаянието е лоша основа за мир и отличен инструмент за набиране на хора за екстремистки движения.

Третото бъдеще е по-трудно. То е и единственото, което предлага реален път напред.

Неговата предпоставка предлага най-добрата основа за мир: проверено извеждане от употреба на оръжията, дерадикализация, отговорно палестинско гражданско управление, поетапно изтегляне на Израел и възстановяване.

Бъдещето на Газа в крайна сметка трябва да бъде определяно от отговорни палестински граждански институции, а не от конкуриращи се въоръжени фракции. Съгласно Всеобхватния план на президента на САЩ Доналд Тръмп за прекратяване на конфликта в Газа сигурността трябва да се осъществява чрез законови структури, които се отчитат пред временно гражданско управление. Възстановяването трябва да се извършва в среда, в която оръжията са окончателно изведени от употреба, военната инфраструктура е демонтирана, а инвеститорите, донорите и обикновените семейства могат да бъдат уверени, че войната просто няма да бъде отложена за по-късен момент. Това не е просто техническо изискване, а политическо.

Към израелците бих отправил едно наблюдение.

Разбирам защо много израелци чуват предложенията за изтегляне или временно управление и си спомнят провалите от миналото. Изводът, който аз правя, е, че изтеглянето без трайни договорености за сигурност и управление вътре в Газа се оказа недостатъчно. Основният въпрос - кой легитимно контролира силата в Газа, така и не беше решен по подходящ начин.

Отговорът не може да бъде сляпо доверие. Договореностите за сигурност трябва да бъдат проверявани и прилагани. Но израелците трябва да се изправят и пред една неудобна реалност. Стени, буферни зони и периодични военни операции не могат да осигурят трайна сигурност, ако Газа остава постоянно нестабилна и под контрола на въоръжени фракции.

Стратегия, изградена изцяло около управлението на следващата война, в дългосрочен план не е стратегия за мир.

Към палестинците и арабите в целия регион бих отправил също толкова откровено наблюдение.

Разрушаването на Газа породи разбираем гняв. Много палестинци също така гледат с подозрение на международните инициативи. Но има още един въпрос, който заслужава честен отговор.

Доведе ли доминирането на въоръжените фракции палестинците по-близо до държавност, просперитет или свобода?

Обществата стават по-силни, когато институциите функционират, когато училищата образоват децата, когато болниците се грижат за пациентите и когато отговорното управление предоставя услуги на хората. Те не стават по-силни, когато решенията за война и мир са съсредоточени в ръцете на въоръжени групировки.

Газа също не може да изгради различно бъдеще, без да се изправи пред идеологиите и разказите, които са превърнали в норма насилието и екстремизма. Промяната не може да бъде наложена отвън; тя трябва да дойде чрез образование, функциониращи институции, икономически възможности и политическа перспектива, която да даде на младите хора алтернатива на въоръжената борба. Палестинците в Газа платиха непоносима цена. Те заслужават бъдеще, което изисква от политиката повече от просто помощ или призиви към саможертва.

Регионът и международната общност също имат своите отговорности. Газа не може да извърши този преход само чрез декларации. Гаранциите за сигурност трябва да бъдат надеждни, възстановяването трябва да бъде подкрепено, а палестинските временни институции трябва да получат средствата, необходими за успех. Ангажиментите, поети в заседателните зали, в крайна сметка трябва да доведат до промяна на място.

Прилагането на всеобхватния план на президента Тръмп, одобрен с Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН, няма да бъде лесно. Самите споразумения променят много малко. Важни са прилагането им, политическата смелост и устойчивият ангажимент дълго след като международното внимание се насочи другаде. Рамката съществува. Регионалните партньори са ангажирани. Налице е техническа експертиза. Финансови ресурси могат да бъдат мобилизирани.

Въпросът е дали съществува политическата воля

Винаги ще има хора, които се противопоставят на промяната, защото новите договорености поставят под въпрос познати интереси и утвърдени източници на влияние. Изграждането на нещо ново неизменно е по-трудно от защитата на вече съществуващото. Но лидерството се измерва именно с готовността да се избере по-трудният път.

В продължение на поколения този конфликт налага цена на целия регион. Палестинците и израелците понесоха най-тежкото бреме.

Докато мъртвите заслужават да бъдат помнени, живите заслужават бъдеще. Можем да запазим условията, които отново и отново пораждат война, или да започнем да изграждаме условията за мир. Между тези две алтернативи няма неутрална позиция.

---

Николай Младенов е върховен представител за Газа към Съвета за мир и генерален директор на Дипломатическата академия „Анвар Гаргаш“ в Абу Даби. Статията му е публикувана в The National, издание, излизащо в ОАЕ.