Само преди десет години в американското въображение Централна Европа бе „Новата Европа на Доналд Ръмсфелд“ - сбор от обичащи свободата, героични малки народи – най-лоялните съюзници на Америка.

Вашингтон ги въведе в НАТО като защита срещу нестабилността в Близкия Изток и експанзионистичната политика на Русия. Днес възприятието към тези държави вече е различно. Много хора се опасяват, че част от тези решителни, стратегически жизнени държави, са станали троянски коне на Русия сред западните съюзници.

Желанието на чешкия президент Милош Земан да присъства на военния парад в Москва на 9 май за 70-годишнината от победата на Съветския съюз над нацистка Германия – събитие, което западните държавни глави бойкотират – беше разтълкувано като символичен пробив в прозападната ориентация на Централна Европа. (След интензивен натиск г-н Земан се отказа да присъства на парада, но не и от пътуването до Москва)

В това време унгарският премиер Виктор Орбан даде знак, че неговото правителство ще блокира предложеното формиране на Европейски енергиен съюз, който заема централна роля в стратегията на Брюксел за намаляване на влиянието на Русия в региона.

Освен това, все повече стават доказателствата, че няколко централноевропейски правителства използват настоящата криза в отношенията между Запада и Русия, за да договорят изгодни икономически сделки с Москва. Критикуват санкциите срещу Русиия срещу по-добри цени на газа и инвестиции.

И така, успя ли Москва да раздели Централна Европа на проруски и антируски лагер?

И може ли настоящият консенсус на Европейския съюз спрямо Русия – а и самият Съюз – да оцелее под този натиск в близките години?

За да отговорят на този въпрос, политическите наблюдатели трябва да се откажат от клишетата, които определяха западната представа за Централна Европа през последните десетилетия. Поведението на централноевропейските правителства и общества се определя от техния опит по време на прехода и тяхното преоткрито чувство за собствения им интерес, а не толкова от спомените им от времето на комунизма.

Географията и икономическият интерес побеждават историческите спомени. Централноевропейците са повече икономически обвързани с Русия, отколкото другите страни от ЕС. Заради това, те плащат много по-висока цена за наложените санкции. Не е тайна също, че руските пари са навлезли в някои бизнес и политически кръгове в посткомунистическите страни.

Но въпросът какво мисли централноевропейската „улица“ за настоящата криза е рядко задаван, въпреки че отговорът му е жизненоважен.

Да вземем две социологически проучвания в две Централноевропеески държави, които исторически имат противоположни мнения за Русия – Полша и България.

Полша е средна по големина европейска страна, която правилно е убедена, че е спечелила страшно много от падането на комунизма и че гласът й се чува в Европейския съюз. Поляците традиционно не се отнасят добре към руските амбиции. Те оценяват режима на президента Владимир Путин като отблъскващ и брутален. Проучване на Института за обществени работи във Варшава от миналия месец показа, че поляците оценяват кризата в Украйна като пряка заплаха за тяхната сигурност.

България също е член на НАТО и ЕС, но опитът й в периода след Студената война е доста по-проблематичен от полския. Той може да бъде оценен като всичко друго, но не и като успех.

Като добавим и близостта на страната до Близкия изток, не е изненада, че мнозинството българи се страхуват повече от хегемонията на Турция и т.нар. радикален ислям, отколкото от руската агресия.

Според изследване на Алфа рисърч, проведено по същото време като полското, мнозинството българи не приемат войната в Украйна като основна заплаха, а анексирането на Крим почти не е променило тяхното преобладаващо позитивно мнение за Русия. Дори българите имат склонност да обвиняват Америка, а не Русия, за кризата в Украйна.

И точно тук става наистина интересно.

Въпреки полските страхове от Русия, мнозинството поляци се противопоставят на оръжейни доставки за Украйна, а дори още по-голямо мнозинство не е склонно да разреши на украинците да пътуват свободно в ЕС.

Поставени пред резкия избор – Русия или Запада, огромно мнозинство от българите избира Запада, а повече от 70% намират проевропейската политика на правителството си като „балансирана и разумна“.

Какво обяснява това разминаване?

Защо проруските българи са готови да последват Брюксел, а антируските поляци не са готови да последват Вашингтон?

Отговорът може би е по-малко нелогичен, отколкото си представяме. Поляците имат обяснимо съмнение към гаранциите за сигурността, които им предоставят НАТО и ЕС. Това се корени в драматичната им история със западните гаранции и очевидния им страх да се сблъскат сами с руската заплаха. Те се опариха също от своята подкрепа за войната на Америка в Ирак.

И докато българите симпатизират на Русия, то точно тяхното познаване на руските привички ги кара да не приемат режима на Путин като модел за подражание. Българите споделят част от обичайното руско недоверие към Запада. Те не приемат с радост политиката на санкциите; те пострадаха пряко от санкциите на Запада срещу техния съсед Югославия преди 20 години; те с право подозират, че Руската конфронтация със Запада не само ще навреди на икономиката им, но и ще изостри вътрешнополитическото противопоставяне.

Но те също така знаят, че малките страни в периферията на Стария континент ще изгубят най-много, ако Русия успее в усилията си да разцепи Европейския съюз. Русия може да се възражда, но режимът на г-н Путин е корумпиран и репресивен.

Вероятно не е удачно да стигаме до обобщения възоснова на данните от само две централноевропейски страни. И все пак и поляци, и българи споделят обща дълбока чувствителност, че на Запада не може да се вярва изцяло, но Москва не предлага реална алтернатива.

Въпреки че кризата в Украйна трудно ще сближи Европа и Америка повече, опитите на Москва да разцепи Европейския съюз вероятно ще се провалят.

Статията на Иван Кръстев е от днешния брой на New York Times. Оригиналното заглавие е "Какво всъщност мисли Централна Европа за Русия". Бившите социалистически страни в България обаче са популярни като "Източна Европа". Преводът и подзаглавието са на Клуб Z