Преди две седмици бойният вик на опозиционно-настроените беше „Къде са реформите?“ Сега има нужда от нов, но се усеща известно колебание при избора му. С най-много шансове да се наложи е „Ама това ли са реформите?“, което оставя вратата отворена, за да се твърди както че „те са много радикални“, така и че „нищо няма да се промени“. Ясно е, че гроздето ще бъде все кисело, но все пак сега е моментът да се направи кратка рекапитулация на сложеното на масата и да се сравни то със заявките и свършеното от предходния кабинет „Орешарски“. Вярно е, че това е много ниска летва, но пък у нас отдавна не се борим за шампионски резултати.

Съдебна реформа

Подготвени са вече предложенията за промяна на конституцията и закона за съдебната власт. Основната идея е разделянето на ВСС на две камари, което ще се използва като институционален повод за оптимизация на дейността на този ключов орган. Той трябва да започне да осъществява истински контрол и да търси отговорност на магистратите на най-високо ниво за провали в тяхната дейност – като „Костинброд“, КТБ и т.н. Предвижда се реална възможност за отстраняване на големите трима от ВСС, най-вероятно ще бъде внесено и предложение за иницииране на импийчмънт на главния прокурор от парламента (като крайното решение отново остане за ВСС). Демократизацията на процедурите в съдийската гилдия и децентрализацията на прокуратурата са другите основни акценти на предлаганите промени.

Антикорупционни реформи

Въвежда се нов орган, който да контролира интегритета на политици, държавни служители – като цяло, на всички публични назначения по високите етажи на властта. Разширява се обхвата на контролираните, както и правомощията на проверяващите органи. Те ще могат да установяват разминавания между официални доходи и реално имотно състояние, и да предприемат съответните мерки в такива случаи. За съжаление антикорупционната стратегия не въвежда независима прокуратура и оставя всички ключови решения относно наказателната политика в ръцете на главния прокурор. В този смисъл, за да е успешна, антикорупционната политика зависи и от успеха на съдебната реформа, специално по отношение на прокуратурата и нейната отговорност.

Здравеопазване

Основната идея тук е да се прекрати „феодализацията“ на отделни елементи от лечението, които са финансово изгодни за болниците. Тази феодализация води до изразходване на повече ресурси за определени дейности и до системното пренебрегване на други. След реформата осигурените пациенти би трябвало да получат цялостна карта за всички фази на своето лечение от момента на диагностицирането им. За това е необходимо известно окрупняване на болничните заведения, централизация на управлението им, което освен спестяване на административни разходи, би трябвало да доведе и до по-рационален мениджмънт. Други елементи на реформата са разделянето на услугите на два пакета, което ще намали натиска върху системата чрез въвеждане на лист на чакащи за определени заболявания (с фиксирани срокове, разбира се). Също така ще се получи и възможност за допълнително финансиране на здравеопазването от тези, които не биха искали да чакат. В този смисъл, реформата предполага доброволна форма на увеличаване на здравните вноски за по-заможните.

Пенсионна реформа

Тук беше постигнато съгласие за плавно повишаване на осигурителните вноски и възрастта за пенсиониране. Одобрението на реформата от страна на синдикати и работодатели е неин политически плюс, но това одобрение дойде с цената на компромиси по отношение на определени групи (миньори, служители в МВР и др.), които не са в обществен интерес.

Образователна реформа

Тук идеите не са толкова ясни, но безспорно позитивно е диференцираното финансиране на университетите според качеството на преподавателска и изследователска дейност. Въвеждането на по-структурирано професионално образование на гимназиално ниво също по принцип е добра идея с оглед на голямата младежка безработица и липсата на професионални умения в определени обществени групи.

Това са основните области, в които вече има ясни управленски заявки за нова политика. Сравнени с предходния кабинет и поставени в по-широк контекст, нещата изглеждат по следния начин:

Таблицата показва едно: кабинетът „Борисов 2“ прави ясна заявка за промени в редица области. Тази заявка, ако бъде осъществена, би извела страната от движението по инерция или дори вцепенението, в което беше изпаднала в предходните две години. Но заявеното не е като свършеното: ако споменатите по-горе реформи се провалят или бъдат блокирани, резултатът може да се окаже „Борисов 2“=“Орешарски“.

Подводните камъни

1. КТБ и нейните последици 

Големият слон в стаята на реформите се нарича КТБ. Това е казус на огромен институционален провал: провал на банкови и финансови регулатори, служби и прокуратура. Шефът на БНБ е на път да бъде сменен, макар че настояването му да изкара мандата си е един от минискандалите на ситуацията. Остават други регулатори – КФН, например – и, разбира се, прокуратурата, които не са понесли никаква отговорност за грандиозния си провал. Реформите не могат да бъдат успешни, ако се превърнат в смокиново листо за тези органи, за един вид тяхна индулгенция. В по-общ план, ако историята КТБ бъде заметена под килима, повечето от гореспоменатите реформи ще се обезценят. Така че става дума за решаване на система с няколко уравнения, едно от които е КТБ. 

2.Тънките коалиционни сметки 

Таблицата по-горе може да бъде разглеждана и като инструмент за изхвърляне на реформаторите от коалицията. Ако в техните ресори – съдебна власт, антикорупция, здравеопазване, образование – реформаторите „се провалят“ (или по-точно „ги провалят“), това със сигурност ще бъде прочетено като аргумент за изваждането им от властта, вкарването на ДПС в нея открито или чрез плаващи мнозинства.

За мнозина – най-вече за една огромна част от медиите-по-чудо-притежавани-от-един-човек- без-да-са-всъщност-негови – това е мечтаният сценарий и те активно работят за него. Един бегъл поглед върху табличката по-горе ясно показва, че такъв политически сценарий всъщност е невъзможен, защото той е самоубийствен за Борисов. Ако реформаторите излязат, „Борисов 2“ става идентичен (с козметични разлики) с „Орешарски“. Магистралите на Лили и активността на Ваньо ще са тези козметични разлики, ако някой не може да ги открие. Нещо повече, едно излизане на реформаторите би било и гаранция, че казусът КТБ завършва с триумф на „модела КОЙ“, което се превърна в евфемизъм за срастването на политическата власт с бизнес-групировки около ДПС и г-н Делян Пеевски. Накратко, бихме се върнали обратно в 2013 г. с всичките й прелести.

3. Фрагментацията „на парче“

Може би най-сериозната опасност за пакета от реформи е разбирането, че каквото и да се направи, все ще е по-добро от нищо. Т.е. – да се забърка каша от малко съдебна реформа, малко социална, тук-там здравна за привкус, нещичко в образованието и щипка антикорупция. Предишните два подводни камъка са чисто политически – и КТБ, и коалиционните хитрини са въпрос на политическа воля. Този подводен камък е по-сложен, защото освен от политическата воля, той зависи и от административното можене и компетентност на управленския екип.

Вярно е, че част от политическите атаки срещу реформите се обличат като „експертни“ обвинения в „некомпетентност“: така се стига до глупости от характера на това, че за реформите не можем да минем без Велико народно събрание, например. Или пък че можем да постигнем всичко и без промяна на конституцията и т.н. Но като оставим тези нелепости настрана, все пак реформите изискват сложно напасване на много детайли, голямо търпение и концентрация на вниманието. Например много зависи от това, колко дълъг ще е периодът на чакане за планово лечение, как точно ще се окрупняват болниците, кой ще поеме ръководството на единния антикорупционен орган и т.н. и т.н. Фрагментирането на усилията, разпарчетосването на резултатите, несправянето с детайлите също е в състояние да торпилира реформата и то отвътре.

Мансър Олсън и проблемите на колективното действие [1]

Ако 10 души имат интерес от 1 000 000 лева всеки, за да не се приеме дадена политика, а 1 000 000 души имат интерес от 10 лева всеки тя да се приеме, ще спечели малцинството от десетте силно мотивирани.  Но поуката от неговата емпирично и теоретично аргументирана „теорема“ е ясна: макар че гореописаните реформи са в обществен интерес, срещу тях има силно мотивирани малцинства, които ще направят всичко, за да ги блокират. Поради това, ако трябва да се дават предвиждания за успеха на реформите, оптимистът би казал, че шансовете са 50:50. Вместо да хвърляме монета обаче е добре да се замислим за ефектите от скептицизма и недоверието към властта. Да, те са полезни – критична дистанция трябва винаги да бъде пазена. Но ако тази дистанция се превърне в липса на всякакъв кредит за действие, по дефиниция печелившите ще са гореспоменатите 10. Не очаквайте те да ви убеждават, че са по-добри с нещо от останалите. Напротив, тяхната стратегия е да ви докажат, че всички останали са също толкова лоши, че няма смисъл от каквато и да е гражданска активност, от каквато и да е загриженост за обществения интерес. За тях е важно „Борисов 2“ да е равно на „Орешарски“, да се сменя просто една група от 10, поетично наричана „олигархия“, с друга. С други думи, България да е закотвена в 2013 г.

-----

[1] Mancur Olson, Jr. The Logic of Collective Action: Public Goods and the Theory of Groups.

* Анализът на Даниел Смилов е публикуван в портал "Култура" и в блога му. Подзаглавието е на Клуб Z. Още текстове от същия автор може да прочетете  ТУК.