Независимо какъв ще е резултатът от гръцкия референдум, Европа трябва да мисли за дните след него. Британският министър-председател Дейвид Камерън е прав: тя не може да остане същата. Като част от Европа и България не може да остане същата.

Докато гръцкият премиер Алексис Ципрас отхвърляше компромис след компромис и най-накрая прехвърли решението, което трябваше сам да вземе, на избирателите, не ме напускаше мисълта, че той и компания искат да се скрият зад вота на народа, за да направят точно това, което декларират, че не искат – да извадят Гърция от еврото, а може би и от ЕС.

Те заеха позата на Диоген пред Александър Велики: Европа да се отмести, за да не им закрива слънцето. Останалите държави-членки да бъдат наказани със загуба на Гърция и с крах на своя проект, защото отказват да се приспособят към нея. По-точно към представите на радикално лявото ѝ правителство за демокрация и за пазарна икономика.

Звучи налудничаво. Но в същото време се случва пред очите ни. Затова след тази Гърция Европа не може да остане същата. Радикализмите (в случая имаме работа с ляв) са несъвместими с основата на днешна Европа – помирението, взаимните компромиси, зачитането на другия. Те са разрушителни и срещу тях Европа трябва да има стена.

Поведението на Ципрас може би не е част от хибридната война на руския президент Владимир Путин, но на практика прекрасно я обслужва. Авантюрата на СИРИЗА вбива клин в проекта на мира и благоденствието, който 70 години опази Европа без война.

Показателно е, че леви и десни радикали в Европа днес съвпадат в едно: Оставете Путин да прави каквото си иска в бившето съветско пространство. То е негова сфера на влияние и не е наша работа. Това заявява не веднъж в Европейския парламент Пабло Иглесиас, лидерът на испанската СИРИЗА – “Подемос”. Той по принцип е пацифист, но няма нищо против руската агресия в Украйна. Тя според него не е европейска работа.

Тук и СИРИЗА, и “Подемос” печелят бурни аплодисменти от крайната европейска десница – френския Национален фронт (който се финансира от Русия) и от Партията за независимост на Обединеното кралство.

Проевропеецът Ципрас ходи два пъти при Путин и от Санкт Петербург обяви, че страната му може да има и друг избор за икономическа общност извън ЕС – групата БРИКС.

Европа не може да се обяви против свободния избор на гражданите на своя членка. Тя обаче трябва да предвиди и да посочи последствията, ако този избор не съвпада с европейските правила или почива върху техни превратни тълкувания. Иначе по начин най-демократичен номинални и латентни антиевропейци ще разрушат или поне ще дестабилизират  ЕС отвътре. Чудя се да припомням ли класическия пример, че и нацизмът е дошъл на власт с избори.

Това, което Европа ще трябва да направи на другия ден, е да вземе инициативата за промяна в свои ръце. Не да я оставя на никога не носили отговорности последователи на Че Гевара да пренаписват правилата ѝ и с анархо-комунистически ентусиазъм да рушат граденото седем десетилетия тухла по тухла.

Независимо дали ще спечели “да”-то, или”не”-то, независимо дали Гърция ще остане в еврото, или ще го напусне, първата трудна стъпка за Европа на другия ден е да се откаже от догмата, че връщане назад от еврото няма. Има го в живота, макар да го няма в договора. Пазарите не се интересуват колко са страните в общата валута, а какви са показателите им. При сегашните условия страните със силни показатели страдат заради тези, които има слаби показатели. И това не поражда доверие, а тъкмо обратното, непрекъсната спекулация, че еврото ще се разпадне.

Може да се окаже мит и антиевропейски блъф, че ако Гърция излезе от еврото, цяла южна Европа ще хукне подир нея. Съмнявам се, че Италия, Испания, Португалия ще бъдат запленени от примера на банков крах, международна финансова и политическа изолация, дефицит на стоки, хиперинфлация, шоково обедняване, социална и политическа нестабилност, възможно насилие. Еврозоната вече има с какво да опази членките си – спасителен фонд, банков съюз, програма за изкупуване на дълг от Европейската централна банка. Стига да живеят със сметка.

Гръцкият пример ще е добър повод Еврозоната да си направи наказателен изход – не доброволен, какъвто е изходът на ЕС по сегашния му договор. След като санкциите за неспазване на фискалния пакт са автоматични, логично е такива да предвижда и бъдещият политически съюз на страните от еврото. След като те вече в своите конституции и основни закони имат забрани за превишаване на установените тавани на бюджетен дефицит и публичен дълг, логично е да има и правна преграда срещу политически отклонения в тази посока.

Еврото  не е “мечта”, а клуб на благоденствието, основаващ се на фискалната отговорност и на финансовата солидарност. Те вървят ръка за ръка и са несъвместими със сиризономиката. Това е клубът, където приятелите са добри, защото сметките им излизат. Ако в някоя от членките му дойде на власт партия на безплатния обяд с чужди пари и откаже да спазва правилата, тази страна губи членската си карта. Портиерът не я пуска повече да влиза и тя се връща там, откъдето е дошла – в периферията на ЕС.

Оттук стигаме до второто трудно признание, което Европа трябва да направи, за да опази проекта си от хаотичен разпад: ЕС обективно е на две скорости, в него има “А” и “Б” група, ядро и периферия с възможност за преход от едното в другото. Сегашният договор предвижда движение само от периферията към ядрото. Животът обаче показва, че е възможно и движение в обратната посока – от ядрото към периферията. И ако Европа не може да промени живота, трябва да промени договора си.

Камерън пак е прав. Освен, че е прав, преговорите му с Европа преди британския референдум са подарък за нея, прекрасна възможност да поеме сама инициативата да се промени, а не маргинални радикали, кризисно изпълзели до властта, да я изнудват да направи това в погрешната посока.

Европейската периферия няма да е лошо място. Както отбеляза в началото на гръцката криза Евгений Дайнов, там ще са Великобритания, Дания, Швеция, Чехия, Полша. Тяхната компания обаче ще е само символично предимство за страни като България и Румъния.

Да си в периферията би било наказание само за този, който е бил в ядрото. За останалите то би било стимул и национална цел – нещо, което липсва на България от присъединяването ѝ към ЕС. Не е за чудене, че в този целеви вакуум покълва плевелът на носталгията, реставраторските настроения, появяват се политически карикатури и “хибридни диверсанти”.

Вярно е, че те правят повече шум отколкото вреда, но и така теглят България назад, отклоняват общественото внимание от главните проблеми на страната. Гърция обаче показва потенциала за растеж на такива такива маргинали в условията на продължителни икономически трудности и задълбочаващо се недоверие  към институциите и към основите политически играчи.

Урокът за България от Гърция е, че се нуждаем от ЗЗД. Под това исторически зловещо съкращение имам предвид Закон за защита на демокрацията, е не Закон за защита на държавата. Трябва да е ясно, че радикалните илюзии са несъвместими с демокрацията, защото в крайна сметка те са обречени на крах, за който плащат всички и защото не могат бъдат наложени с демократични и мирни средства. Би трябвало да помним това от собствената си история.

Не предлагам да натоварим нашите радикали на шлеп и да го потопим в Дунава. Косъм не бива да пада от главите им, защото техният главен бизнес е да се правят на мъченици и на народни закрилници.

Новият български ЗЗД може всъщност да бъде поправка в Конституцията (така или иначе ще я отварят за промени), която да дава на президента право на окончателно (не отлагателно както сега) вето и право да разпуска парламента и да насрочва избори, ако с актовете си изпълнителната власт застрашава жизнени национални интереси, каквито са членството на страната в ЕС и в НАТО.

Съзнавам, че всичко написано дотук може да звучи радикално и утопично. Днешна Европа, на Ангела Меркел, Франсоа Оланд и Жан-Клод Юнкер, днешна България на Бойко Борисов 2.0 и коалиция са по-скоро Европа и България на малките стъпки, а не на “качествените скокове”. Но дори стъпките да са малки, те ще са в гореописаната посока. Защо в нея? Няма друга разумна. Продължавам да вярвам в разума, върху който се гради Европа.