В едно от най-знаковите си решения – Bucкley v. Valeo (1976 г.) американският Върховен съд стига до извода, че не само корупцията, но и това, което изглежда като корупция е проблем за демокрацията. Ако хората възприемат нещо като корупция, тяхното доверие в политическия процес се изпарява. Затова държавата трябва не само да се грижи за реалността, но и за нейното възприятие, за отношението на хората към политиката.

Българският парламент – и управляващите по-специално – са на път да загърбят окончателно това златно правило. А нарушителите му не ги чака нищо добро. Нагледахме се на решения, които нямат нормално политическо и институционално обяснение. Когато се натрупат много такива действия – които със сигурност изглеждат нередно, а някои от тях най-вероятно и са такива – хората започват да се съмняват във всичко, което политиците вършат. Ето един списък от политически ходове, които изглеждат много зле:

1) Да настояваш, че г-н Искров трябва да подаде оставка заради провал в своята работа и да преназначиш неговите подуправители – т.е. неговия екип - в БНБ. Т.е. да твърдиш, че Искров носи „морална отговорност“ за КТБ и да оневиниш подуправителите му от такава отговорност, макар че те са били част от Управителния съвет и са вземали ключовите решения по отнемане на лицензи на банки, изслушвали са на всеки три месеца доклади на „надзора“, трябвало е заедно с гуверньора да създадат работеща и ефективна система на вътрешен контрол в БНБ и т. н.;

2) Да преназначиш подуправителите с мнозинство ГЕРБ-ДПС, без да отчиташ аргументираното мнение на коалиционните си партньори. Само това действие е достатъчно да вдигне червения флаг за фрапантно противоречие с политическата логика;

3) Да назначиш Мая Манолова за омбудсман. В крайна сметка, омбудсманът трябва да е човек с ясна и достойна гражданска позиция. При г-жа Манолова поне единият реквизит обикновено липсва;

4) Да обещаеш на хората референдум и след това да не им го дадеш без аргументи или дори с комични и подигравателни такива – като историята с развалените пултове, например;

5) Да напишеш доклад на парламентарна комисия за КТБ, в който няма дума за г-н Пеевски, има една дума за прокуратурата, и в който се оказва, че КФН не носи никаква отговорност за източена банка, листвана на българската борса. Банка, имаща и един куп дружества, също търгувани там. Оказва се, че на въпросната наша борса може спокойно да присъства „финансова пирамида“ без КФН – „регулаторът“ – да разбере или да носи някаква отговорност за този свой пропуск. Както биха казали от ДПС – аферим на такъв доклад, евала на такъв регулатор...

Многоточието не е случайно – това са само най-ярките примери. Тяхното натрупване говори за сериозна загуба на приличие. Като че ли водещи политици са решили, че вече всичко става възможно – общественото внимание е приспано, няма добри и лоши. Ловният сезон за далавери е открит и той ще продължи чак до следващите парламентарни избори.

Ако някой си прави такава сметка, то тя със сигурност ще се окаже крива. Но междувременно отново страната ще загуби ценно време и обществен ресурс. Защо е възможно, обаче, политиците да си правят такива криви сметки? Те би трябвало да са по-рационални същества, които да видят, че постепенната, но трайна загуба на приличие няма как да се отрази добре на кариерата им в средносрочен, да не говорим за дългосрочен план. Причините за тази загуба на реалистична преценка са следните:

Продавачите на фалшива реалност

Голяма част от медиите в страната всъщност продават обещанието, че могат да накарат хората да не виждат нещата, които изглеждат зле. По-арогантните дори се хвалят, че могат да направят тези неща да изглеждат добре. Прагматиците в този сегмент залагат на друга стратегия – да окалят и оплюят всичко, така че в резултатната тинеста среда нещата да изглеждат еднакво. Фактът, че политическият елит и неговите чутовни върхове започнаха да губят приличие е сигнал за това, че отново започва да се предоверява на продавачите на фалшива реалност. Предопредителните семафори вече светят червено дори и изпод дебелия слой тиня, с който грижливо биват покривани.

Малка и разпокъсана критично мислеща общност

В страната има активни и независими граждани, които не могат лесно да бъдат подведени и заслепени. Проблемът е, че те рядко успяват да се координират и да действат ефективно заедно, освен ако не се случи някакъв грандиозен скандал. Натрупването на малки скандали обикновено води тази общност до братоубийствени интерпретационни войни, до резигнация и демобилизация. В една среда на постепенна загуба на приличие тази общност бързо се разпада на няколко подгрупи. Едните твърдят: „казвахме ли ви, че нищо няма да излезе“. Другите развиват конспиративни сценарии, според които и най-добрите намерения и политики ще завършат зле. Трети бързат да обявят победата на „мафията“ с надежда това да доведе до всенароден бунт и т.н. И накрая, по стара българска традиция всички групи вземат, че хубаво се изпокарат.

Ситуацията със съдебната реформа ясно демонстрира този разпад на общността, която дори не можа да разбере, че всъщност е спечелила сериозна междинна победа (както заради нейните усилия, така и заради натиск от ЕС). Вместо да се консолидира зад основните идеи на реформата, да „бетонира“ доста крехкия, тактически и лицемерен „консенсус“ от страна на голяма част от 180-те депутати (и да направи отстъпление от него невъзможно), общността се отдаде на разнообразни критики, спекулации, недоволства и въздишки от рода на „ех, да имахме 180 гласа в парламента, каква реформа щяхме да направим!“ Когато някой не може да оцени междинните си победи, явно има слаба стратегия и нисък аналитичен потенциал.

Непознаване и незачитане на парламентаризма

България е парламентарна република, но малцина политици знаят, какво всъщност това означава. Чуждоземен политически антрополог би останал със следните впечатления от идеите за парламентаризъм в нашето НС. ГЕРБ иска да решава проблемите „Пеевски“ заедно със самия Пеевски, връзките с ЕС - с реформаторите, пенсионната система - с АБВ, подуправителите на БНБ - с ДПС, омбудсмана - с БСП, референдума – с каквото дойде. Да, по някои въпроси –като конституционна реформа -  участието на опозиционни партии е необходимо. Но парламентаризмът изисква сравнително ясна граница между управляващи и опозиция, както и колективна отговорност на управляващите за приеманите политики. Тези принципи точно са на път да се размият у нас и от парламентарна може да станем парламентарно-промискуитетна република. Това е голямата опасност, а не формална коалиция ГЕРБ-ДПС (поетично наричана „Бостан“), която би била еднозначно неприемлива за мнозинството граждани, включително за избирателите на ГЕРБ. 

Когато нещата изглеждат зле, те най-вероятно са зле. Но докато изглеждат зле, все още надежда има. И тя би изчезнала, ако нещата изглеждат еднакво.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.