Уди Алън: Средна работа съм, ако бях луд щеше да е по-добре

Уди Алън е плодовит режисьор – той пуска нов филм веднъж годишно от средата на 60-те години насам. Но за интервюта – Алън изобщо не е толкова отдаден. В един от редките случаи, когато се съгласява, сяда срещу кинокритика Сам Фрагозо от Националното обществено радио на САЩ и започва да разказва за своите страхове, нещата, за които съжалява, за любовта и връзките, както и защо актьорите обичат да работят с него.

Алън коментира още връзката си със съпругата си Сун-И Превин, която среща, докато все още е с актрисата Миа Фароу. Превин всъщност е осиновената дъщеря на Фароу – и е с 35 години по-млада от режисьора.

– По-плодовит сте от останалите хора.

– Но плодовитостта не е голяма работа. Не се отнася към качеството на онова, което правиш, а към количеството. Човек като Джеймс Джойс например има само няколко творби, но те резонират далеч отвъд всичко, което аз съм направил или мечтая да направя.

– Можете ли да кажете, че Вашето качество отчасти е разредено заради количеството?

– Винаги е било така. Когато започнеш да правиш филм, имаш големи очаквания и понякога се доближаваш до тях. Когато снимах „Мач пойнт“, усещах, че съм много близо. Но никога не достигаш до това, което искаш. Винаги имам за цел да направя „Гражданинът Кейн“ или „Крадци на велосипеди“, но не се получава. Не можеш да си поставяш за цел да сътвориш шедьовър, просто трябва да правиш филми и да се надяваш да имаш късмет.

– Обмисляли ли сте да намалите темпото, да правите по един филм на няколко години?

– Не би помогнало. Не мисля, че ако имам повече време или пари, ще се справя по-добре. Опира до това да се примириш с недостатъците на собствения си талант, на характера си.

– Кои са най-големите Ви недостатъци?

– Мързелив и несъвършен съм. Стивън Спилбърг и Мартин Скорсезе биха работили по детайли до среднощ, за да ги изгладят. Що се отнася до мен, стане ли 6 следобед, искам да си отида вкъщи, да се насладя на хубава вечеря, да погледам спорт по телевизията. Правенето на филми не е единственото, за което живея. Друг недостатък е, че нямам интелекта, дълбочината, природния талант. Величието не е в мен. Когато видиш сцени във филми на Акира Куросава…, знаеш, че на снимачната площадка е стоял един луд човек. Може да има 100 коня, но всичко трябва да е перфектно. Той е бил ненормален. Аз не притежавам нищо от това.

– Не се смятате за луд?

– Не, не. Моят проблем е, че съм средна работа. Ако бях луд, може би щеше да е по-добре. Това вероятно обяснява моята продукция. Водя много разумен живот – ставам сутрин, работя, вземам децата от училище, захващам се с монотонни дейности, свиря на кларинет, разхождам се със съпругата ми. Обикновено всеки ден разходката минава по един и същ маршрут. Ако бях луд, щеше да помогне. Ако изкрещя неистово на снимачната площадка и изискам нещо, може би станало по-добре, но не го правя. Просто казвам – достатъчно добре е. Това е качество на средната класа.

– Никога ли не Ви доскучава?

– Вижте, всички ние трябва да работим, за да живеем. Да правиш филми по общия стандарт на професиите, е много добра професия. Занимаваш се с много талантливи хора. Аз работя с красиви жени и добри мъже.

– Повечето актьори искат да работят с Вас.

– Има два фактора за това. Давам им да играят хубави части, а те са артисти, не искат да продължават да снимат блокбастъри. Искат да играят в нещо. Но те искат да работят с мен, ако някой блокбастър не им е предложил нещо. Ако аз им дам оферта, а след това и „Джурасик парк“ го направи – влизат в „Джурасик парк“ заради парите.

– То не е досадно скучно. Много приятен начин да си изкарваш прехраната е. Харесва ми да свиря, да съм със семейството си, но не изпадам в моменти на екстаз. Не съм като Самюъл Тейлър Колридж. Наслаждавам се на работата. Ако е 7 часа сутринта – съм на снимачната площадка и там е Скарлет Йохансон или Ема Стоун, а от сума време се занимавам с костюми и музика… – като изкуството да правиш колажи на ръка е. Но не съм някой, който ползва хероин например.

– Експериментирал ли сте с наркотици за развлечение, или пък с творческа цел?

– Никога не съм опитвал никакви наркотици. Не съм дръпвал от цигара марихуана. Не съм гълтал екстази. Рядко ми се е случвало да изпия два „Екстра Екседрина“.

– Нито веднъж?

– Не, не съм бил и любопитен. Хората през цялото време питат не се ли чудя какво е. Но аз не съм любопитен човек. Не съм любопитен и по отношение на пътешествията, но ги предприемам само защото жена ми обича. Не ми се гледат нови места, не ми се опитват нови изживявания. Винаги ходя в едни и същи ресторанти, съпругата ми все казва: „Хайде да опитаме нещо ново“. Но на мен не ми харесва. След като „Илейнс“ отвори в Ню Йорк, ям там всяка вечер, седем дни в седмицата, от 10-11 години.

– Още съм изненадан, че не сте дръпвали дори канабис.

– Темата с наркотиците никога не ме е вълнувала – както и много други. Технологиите например. Дори нямам компютър. Не ме занимават пътуванията, нито пък популярната музика. Не мога да се насиля да ме мотивират.

– И все пак снимате сериал за онлайн публиката с „Амазон“.

– Точно така, но нямам представа каква е тя. Мисля, че „Амазон“ започват да се притесняват. Навярно ще съжаляват, че са се захванали с мен. Въпреки че давам най-доброто от себе си за тези шест епизода.

– Не са ли добри?

– Имам сериозни съмнения за тях. Мислех, че ще бъде лесна работа. Филмите не са лесни, но това също не е. А не искам да ги разочаровам.

– През всичките тези години правите филми за смъртта – за страха от нея, как да я победим и т.н. Сега, на 79 години, чувствате ли се по-добре в мислите си за нея?

– Не можеш да пребориш тази тревожност. Не се смекчаваш, когато остаряваш и започнеш да приемаш нещата будистки.

– По-лошо ли е сега?

– Не е по-лошо, същото е. Ако на 20 години си се будил по средата на нощта в паника за умирането ти, ще ти се случва и на 60, и на 80. Програмиран си да се бориш да живееш. Няма логична причина защо е така, но си програмиран да оцелееш, дори и да предпочиташ смъртта. Може и да поискаш животът ти е да имал друг сценарий, но той няма.

– Колко дълго сте посещавал психоаналитик?

– Не беше продължително. Ходих на психоанализа като бях на 20, след това спрях за известно време, бях при психоаналитик и като малко по-възрастен. Имам своите приливи и отливи. В момента ходя веднъж седмично, за да презаредя батериите.

– Помага ли?

– Забавно е, помогна, но не толкова, колкото исках. Преди години, спомням си, занесох кларинета си в музикален магазин за поправка. На човека му отне две седмици, сложи нови клапи и всичко необходимо. Питах го: „Благодаря, но ще звучи ли по-добре?“, а той ми отвърна: „Да, ще звучи по-добре, но не чак толкова, колкото би Ви се искало“. Истината е, че не можеш да получиш това, което искаш.

– Намеквате, че хората не могат да стават по-добри?

– Мисля, че можеш да ставаш по-добър до определен момент. Всеки случай е различен. Зависи колко близо си самият ти до това подобряване. Ако някой е достатъчно близо, психоаналитикът може да му даде малкия тласък да го достигне.

– Кога и къде Вие сте имали този тласък?

– Когато започнах като комик, имах през цялото време този страх, че ще ме намразят. Ще се кача на сцената и никой няма да ме хареса. Проблемът беше – разбрах го по-късно от психоаналитика си – че съм се страхувал, че аз няма да харесам тях. И това ми носеше тази тревожност, която превеждах като: „Те няма да ме харесат“. Осъзнаването имаше значителен принос към облекчаването на тревожността да излизам на сцената.

Също така, когато бях на 19 и бях женен.

– Какво имате предвид?

– Беше добре. Тя ме изведе от дома на родителите ми и ме вкара в Ню Йорк и реалността. Съпругата ми беше приятна, умна жена, но понякога страшно започваше да ми се гади през нощта и продължавах да мисля, че е от храната. „Ох, не трябваше да ям в китайския ресторант или пък тази италианска храна“. Но беше от тревожност и когато най-накрая някой ми посочи, че не храната ми носи тези стомашни проблеми, беше голяма помощ.

– Никога не съм ги харесвал.

– Какъв е проблемът Ви с тях?

– Някои са страхотни, но има толкова много, които не са. Бях от онези малко хора, които искат комета да удари Земята. Статистически, ще си отидат повече хора, които си го заслужават.

– Смятате ли се за добър човек?

– Смятам се за… свестен, колкото повече остарявам. Когато бях по-млад, в 20-те си години, бях по-малко чувствителен. Но с годините започнах да виждам колко труден е животът за всеки, изпитвах повече състрадание. Опитвах да се държа по-мило, по-достойно. Не успявах, разбира се, всеки път. Дори до началото на 30-те си години не ме беше грижа за хората особено. Бях егоист, амбициозен, безчувствен с жените, с които се срещах. Не зъл или гнусен, но недостатъчно чувствителен.

– Виждали сте жените като временни занимания?

– Да, временни. Но колкото повече остарявах, виждах, че са хора, които страдат, както и аз… И се промених. Усвоих емпатията през годините.

– Имате ли някакви големи съжаления?

– О! Моето най-голямо съжаление – имам толкова много, тривиални и гигантски – е, че не завърших колеж. Позволих да бъда изхвърлен. Нямаше как по онова време да ме е по-малко грижа за колежа. Съжалявам, че нямах по-сериозен живот; че филмите ми бяха твърде развлекателни, когато започнах. Исках да съм Бергман.

– След като наближавате 80, съм любопитен – увяхва ли любовта, както в „Ани Хол“ се твърди?

– Почти през цялото време. Рядко имаш късмета да попаднеш във връзка, която продължава много дълго време. Веднъж в живота. Но и тя вехне. Връзките са най-трудното нещо, с което човек се сблъсква – в тях има самота, срещи с хора, устояване. Постоянно чуваш: „Ако искаш да имаш добра връзка, трябва да работиш върху нея“. Но в живота ти няма нищо друго, което наистина обичаш и на което се радваш, върху което трябва да работиш. Аз обичам музика, но не ми се налага да работя върху нея. Някой може да обожава да плава с лодката си през уикендите, но не седи да си мисли – „ох, трябва да работя върху това“. Напротив, той няма търпение да изостави работата, за да прави това, което обича. Това е начинът, по който трябва да се чувстваш във връзката си. Ако чувстваш, че трябва да работиш върху нея – постоянно занимание с гледане на другата страна, замитане на неща под килима и компромиси – просто не се получава.

– Така ли се чувствате сега със съпругата си Сун-И?

– Извадих късмет в последната си връзка. Женен съм вече от 20 години и е добре. Смятам, че донякъде е странен фактор, че съм толкова по-възрастен от момичето, с което съм. Аз съм 35 години по-стар и някак, не по моя или нейна вина, динамиката проработи. Аз бях като баща и тя отвърна на някого като мен. Харесвах младостта и енергията ѝ. Тя се забави заради мен, а аз бях щастлив да ѝ дам огромен брой решения за вземане, просто като подарък, да я оставя да е отговорна за толкова много неща. Тя процъфтя. Беше просто голям късмет.

– Да, вярвам много в него.

– Но след като открихте Сун-И, кога разбрахте, че тази връзка потръгва? Трябва да кажа, че погледнато отстрани, от широката публика, е малко трудно за разбиране.

– Мислех, че е абсурдно.

– Въведете ме в този процес от края на 80-те години.

– Започнах връзката си с нея и мислех, че ще е забежка, че от това няма да излезе нищо сериозно. Но то заживя собствен живот. И никога повече не си помислих, че ще е друго. Започнахме да излизаме, заживяхме заедно, наслаждавахме се. А възрастовата разлика не изглеждаше да има значение. Дори напротив – беше ни в услуга.

Тя се радваше да бъде запозната с толкова много, много неща, които знаех от опит, а аз обожавах да ѝ ги показвам. Тя ги пое и дори ме изпревари в определени области. Затова вярвам толкова в късмета. Усещам, че не можеш да дирижираш тези неща. Двама души се оказват заедно и имат трилион изящни нужди, неврози и нюанси, които трябва да си паснат. Ако дори един е несъвместим – причинява много неприятности. Това е като ефекта на витамините в тялото. Много дребно нещо са, но ако ги нямаш – умираш.

– Разделението между църква и държава, на творчество от личен живот на артиста – смятате ли, че обвиненията [че сексуално сте насилвал осиновената си дъщеря Дилан Фароу] са афектирали на начина, по който хората възприемат филмите Ви?

– Бих казал, че не. Аз винаги съм имал малка аудитория. Хората не идваха и сега не идват в изобилие на моите филми, запазих почти същата публика през годините. Ако отзивите са лоши, не идват. Ако са добри – най-вероятно ще се появят.

– Наистина не вярвате, че носят това допълнително знание в киносалона?

– Нито за секунда. Няма значение за начина, по който правя филми също така. Никога не съм се натъквал на доказателство, че нещо в личния ми живот е резонирало във филм. Ако изляза със заглавие, което хората искат да видят, те се втурват като ято, което значи, че го гледат до степента на „Манхатън“, „Ани Хол“ или „Полунощ в Париж“. Това е лимитът ми. А ако изляза с филм, който не искат да видят, просто не идват.

– В края на всичко с какво искате да бъдете запомнен?

– Хората постоянно ме питат това сега, когато навършвам 80, но всъщност не ме е грижа. Не би имало значение за мен, като се изключи наследството за децата, ако вземат всичките ми филми и ги изхвърлят. Ние двамата можем да застанем на гроба на Шекспир и да му запеем хвалебствия, но какво от това? Той е вече мъртъв.

– Но Вие радвахте света чрез смеха.

– Да, така беше. Това ме спаси. Но беше лесният път, когато започнах – и поех по него. Ако трябва да повторя живота си, бих бил по-отдаден артист. Бих бил много по-сериозен от самото начало. Сега хората може да прочетат това и да кажат: „Шегуваш се. Онези бяха единствените филми, които харесвахме. Всеки път като опиташ да си сериозен или да вкарваш дълбок смисъл, излизаме от залата“.

– Това всъщност е диалог от Вашия филм „Спомени от звезден прах“.

– Прав сте. Може би това е нивото на дълбочина, което имам, талантът да разсмивам, който притежавам. Само дотолкова, но съм се справил добре с него.

– Звучите сякаш животът Ви е приключил.

– След няколко месеца навършвам 80 години. Кой знае на колко мога да се надявам? Родителите ми живяха дълго, но това не е гаранция за нищо. Твърде късно е някой да се промени изначално. Всичко, което мога да направя, е да се опитвам да работя така, че хората да кажат: „В последните си години той направи някои от най-добрите си филми“. Би било велико.

Площад Славейков