Международно изследване посочи вчера, че английските деца се чувстват най-нещастни. Данните са сравнителни за 15 държави.

Децата във Великобритания страдат особено от тормоза в училище. Оплакват се въобще от насилието, което ги кара да бъдат по-малко отворени и радостни. Едва 23 на сто от тях казват, че родителите им ги изслушват и разбират.

Парадоксално  на пръв поглед връстниците им в държава като Алжир например са на другия полюс, много по-доволни и щастливи. Парадоксално, защото ако трябва да асоциираме представата си за насилие с някоя от двете страни, това едва ли ще е Великобритания.

Имаме държава с дълга демократична традиция, битка за зачитане на човешки права, либерални ценности, отглеждане на свободни индивиди и накрая… нещастни деца.

От другата страна е мюсюлманска държава с много конфликти, консервативно общество и насилие, което приема най-различни форми. Децата там обаче въпреки това се чувстват по-щастливи. Защото имат по-малко претенции или защото са отглеждани в патриархално семейство, в което има сигурност? Или обратно насилието е норма и те го приемат за даденост?

Интерпретациите са възможни и в двете посоки. Това са фактите.

В изследването  българските деца не са включени. Можем само да предполагаме къде биха се оказали в тази класация и вероятно резултатите няма да ни зарадват (ако изобщо им обърнем внимание, разбира се). Всъщност задавали ли сте си и колко често въпроса: "Щастливо дете/деца ли отглеждам?" И този въпрос няма нищо общо с претенциозните и досадни позитивистки теории, които напоследък, Слава богу, малко взеха да излизат от мода.

Много е прост и е много труден

Не е въпросът:

Удобни ли са му тези обувки – красиви, скъпи-евтини, с ортопедично стъпало и т. н.?

Защо не иска да яде? Защо непрекъснато се тъпче?

Каква храна му купувам – има ли Е-та, полезна ли е, вредна ли е, колко калории е?

Чипс ли да му купя или бонбони-мечета? Или и двете с три шоколадови яйца?

Вече е на 2 г., време ли е за таблет или по-добре направо смартфон и лаптоп заедно?

Как да му забраня да кисне толкова пред лаптопа?

На какво да го запиша - на английски, на пиано, на плуване, на народни танци, на балет, на йога, на футбол или най-добре на всичко заедно. Детето трябва да е заето.

Как да избера училището му? Колко пари мога да платя? Какви тестове трябва да решава? На 4 години е - дали не сме закъснели с подготовката за училище?

Вече е на 6 – време ли е да почне да учи трети чужд език?

И т. н., и т. н.

Колко често обаче питате детето си: „Смя ли се днес? Пя ли днес?“ Това са екстравагантни въпроси, за които няма време.

Време за хиперзагриженост, тревожност и... фейсбук активизъм обаче – има

Изследването за щастливите деца се появи точно, когато у нас се вихреше фейсбук драмата с „Приспивната песничка“ на Янаки Петров. Или по-точно, както би трябвало да се казва „Песничка за плесничката“. Майка я откри в учебник за пети клас на детето си, оплака се в социалната мрежа и вечно будната съвест на общественото мнение се задейства с възмущение - "едва" 9 години, след като творбата със съмнителни качества е влязла в учебника по литература на българските деца.

Глупостта на „песничката“ (която вероятно авторът й е съчинил като приспивна за сина си и може би е била някаква закачка помежду им и на това ниво е трябвало да си остане, а не да се популяризира чрез учебници) няма нужда от обсъждане.

Реакциите във фейсбук, които обаче едва ли не я обявиха за химн на насилието, мракобесен наръчник за психически и физически тормоз, бяха малко пресилени. Както обикновено се случва в социалната мрежа – странно място за хиперболизация и изкривяване на чувства, емоции и мисли. В което някой, който ти е неприятен е Враг, а нещата често са само добри или лоши.

Глупостта не бива да бъде толерирана, а бездарието, безсмислието и често пряката  вреда от учебниците на децата ни са безспорни. И по-скоро „плесничката“ трябваше да провокира тази тема - за учебниците, а не как куплетчетата насаждат насилие.

А и - само в скоби - кое е  по-опасно за душевното здраве на децата ни - ретроградната „Плесничка“ или римите (няма да ги цитирам) на уважавания член на журито на "X фактор" Криско, които като модерна класика често се пускат дори на сватби, а децата подскачат „щастливо“ редом до родителите си. Не знам. Аз бих избрала второто. Защото идва от актуален "авторитет".

Свръхреакциите в социалните мрежи не са нещо ново. Наглед малък проблем се оказва дискутиран, разчепкван, правят се тежки обобщения, привеждат се примери даже от световната класика и т. н. Спомнете си само историята за кърменето в мола що вълнения породи. „Плесничката“ сега събуди, макар и в по-скромни размери, подобни реакции. У винаги бдителните майки, готови за защитят своите отрочета.

Разбираема е реакцията срещу думи като "шамар", "бия", "плесница"

Да, в българското училище проблемът с насилието над децата е не по-малко сериозен, отколкото в английското. Много родители изпращат наследниците си със страх на училище, или избират къде да учат по степента на сигурност, добрата охрана и пр. фактори.

Насилието е сериозен проблем и в семейството. И в обществото, което все така вярва, че боят изгражда. Само през последните месеци имахме няколко жестоки онагледявания на темата.

Затова и връзката на стихотворението с по-голямото насилие лесно се прави. Получи се обаче буря в чаша вода, предозиране, излишно напъване, престараване. Както често се случва, когато много искаме нещата да са перфектни. Стремежът към перфектност може да превърне едно бездарно и старомодно стихотворение в опасност от първа степен. Не е нужно.

Покрай очакванията ни, амбициите ни и най-вече страховете ни обаче често забравяме към какво всъщност се стремим.

Затова пак питам: Отглеждате ли щастливи деца?