ЯКОБ ЦИРМ

В четвъртък се навършиха точно 5 години и 4 месеца от експлозията в Мексиканския залив. Експлозия, която отне 11 човешки живота и предизвика една от най-големите екологични катастрофи в историята.
Тогава при сондаж се взриви газов мехур под нефтената платформа Deepwater Horizon на 1500 м под морското равнище. В продължение на почти три месеца всеки ден изтичаха около 10 милиона литра нефт, преди пробивът от сондажа да бъде зпушен. През това време на водната повърхност се образува нефтен килим с размер колкото територията на Горна Австрия.

Последиците за околната среда бяха огромни. Стоцици километри по крайбрежието бяха покрити с черна тиня. Мъчително измряха хиляди морски птици, риби и морски бозайници. Много пострада и местното население, изхранващо се от риболов и туризъм. И въпреки всичко, макар да звучи цинично, имаше дори щастие в нещастието. Аварията стана в субтропиците, топъл и влажен регион, където е налице бактериална активност, така че нефтът може сравнително бързо да бъде разграден.
Съвсем по друг начин изглежда положението, ако такава катастрофа се случи в арктически регион. Там нефтената тиня се консервира години наред като в хладилник и може да въздейства пагубно върху екосистемата.

Светът стана свидетел на това преди 26 години, когато танкерът Exxon Valdez получи пробив край бреговете на Аляска. Години наред природата в региона не можа да се съвземе. И това беше така, въпреки че количеството нефт, което тогава изтече от танкера, представляваше “само” 10-дневния разлив при платформата Deepwater Horizon. Значи има причини да се съгласим с онези, които настояват за пълна забрана на сондажите в Арктика.

Има обаче и убедителни причини в полза на разработването на неизползваните досега богатства в Арктика. Под ледовете на Северния полярен кръг се намират близо 13 на сто от световните нефтени запаси и 30 на сто от глобалните газови резерви. Като изключим Русия, става дума за прилежащи западни демокрации. Добив от този регион би повишил не само сигурността при снабдяването с нефт и газ, което е крайно наложително, докато от технологична гледна точка възобновяемите енергии все още не са обхватна алтернатива. Би имало и нови количества на пазара, доминиран от край време от доставчици от Близкия изток. Само с наводняването точно на този пазар с американски шистов нефт, колкото и този метод да е оспорван от гледна точка на опазване на околната среда, доминираният от Саудитска Арабия нефтен картел ОПЕК вече е под такъв натиск, че заради страх от загуба на пазарни дялове падналата цена на петрола не се повишава посредством намаляване на добива. Това не само води до спестявания за шофьорите на бензиновите колонки. Това означава и значително свиване на приходите от петродолари в Близкия изток. Така само за тази година държавите от ОПЕК ще загубят над 300 милиарда долара.

Тези загуби за държавите от Близкия изток са добра новина поради две причини. Първо това води до укрепване на западните икономики и второ – лишава ислямския терор от най-важните му финансови постъпления. Отдавна е публична тайна, че богати шейхове от Саудитска Арабия, Катар и Кувейт финансират със свръхмилионите си ислямистки тенденции в цял свят. Това са “турнета” на салафистки проповедници в Европа, както и оръжейни доставки за терористите от Ислямска държава. Един факт, пред който досега Западът беше принуден да си затваря очите.

Но, след като окончателно беше пуснат духът от бутилката в Сирия и това предизвика бягството на десетки хиляди хора към Европа, този факт повече не може да бъде пренебрегван. Натискът да сложат край на двойнствената си игра трябва да бъде засилен  – политически и икономически, върху онези, които финансират тероризма. Дори ако цената за това е висок риск за околната среда.

Якоб Цирм е журналист в австрийския в. “Ди Пресе”, откъдето препечатваме коментара му.