Много неща се изговориха за предстоящия референдум за и против дистанционното електронно гласуване още преди официалното начало на кампанията. И вероятно още много ще се изговорят в оставащите два месеца до 25 октомври. Но разговорът за референдума има смисъл само в контекста на по-големия въпрос: каква политика, каква държава и какво общество искаме да имаме?

Основните тези, които се чуват до този момент, отдалечават дискусията от тези съществени въпроси. А това не е в полза на гражданското участие. И въобще на възможността за демократично бъдеще на българското общество.

Референдумът ще бъде с ниска активност

Това е опасна теза, защото тя предварително демотивира гражданите от участие в избор, който по същество е определящ за това как да се улесни и разшири изборното участие.

Вярно е, че провеждането на референдум паралелно с местни избори потенциално предпоставя по-ниска избирателна активност в сравнение например с провеждането му заедно с парламентарни избори. Но избирателната активност зависи преди всичко от това колко ефективна информационна кампания ще организират институциите и доколко ще улеснят изборния процес.

Преди няколко дни министърът на външните работи предрече, че очаква слаб или никакъв интерес в голям брой от секциите извън страната. Нещо повече, министерството призовава политическите партии да запълнят със свои представители секциите в чужбина, за да разтоварят администрацията от този труден ангажимент. Предлогът е, че служителите в тези секции ще бъдат лишени от конституционното си правото на глас на местния вот. Но общото усещане от подобни изказвания е, че за българските институции референдумът е едно нежелано допълнително усилие.

Референдумът беше окастрен

Тази теза е част от дискурса за „бламирането на държавния глава“, който инициира и застана твърдо зад провеждането на национален референдум за изборните правила. Но веднъж насрочен, референдумът вече има твърде малко общо с който и да било конкретен политик или политически интерес. Процедурната възможност ясно да се чуе гласът на гражданите е открита. И това е най-важното от гледна точка на смисъла и същността на демократичния процес, а не дали въпросите са три или само един. Разбира се, не трябва да се забравя, че парламентът легално, но нелегитимно се противопостави на искането на над 500 хиляди български граждани, подкрепили с подписите си изборната реформа. Но ако това са правилата на парламентарната демокрация, правилата на пряката демокрация позволяват на 25 октомври гражданите да покажат дали подобно политическо поведение е приемливо.

Референдумът е по технически въпрос

Вярно е, че от трите въпроса за избирателната система остава въпросът, който касае най-вече изборната технология. Но това не означава, че електронното дистанционно гласуване няма отношение към същността и съдържанието на изборния процес. Макар да става дума за метод на гласуване, този метод предопределя участието, включването на различни големи групи от българското общество в изборния процес. В този смисъл дали да се въведе гласуване по интернет е въпрос, който има много по-съществено значение за това да се противопоставим  на тенденции като отказа от политическо и изборно участие, недоверието в институциите и в легитимността на демократичния ред, отколкото въпроса за задължителния вот например. Странно е да се твърди, че да питаш гражданите искат ли гласуването да бъде по-улеснено, достъпно и удобно е технически въпрос.

Да не забравяме, че преди две години се проведе референдум по далеч по-технологично и икономически сложен въпрос. Вземането на решение за изграждане на ядрена централа предполага анализ и оценка на ядрената безопасност, социално-икономическия ефект от централата и начина на управление на отработеното ядрено гориво и радиоактивните отпадъци. Но този въпрос беше поставен на гражданите при това в условията на пълно затъмнение относно цени, ползи, ангажименти, рискове. Референдумите за членство в Европейския съюз или еврозоната също касаят сложни въпроси – с политически, икономически, геополитически и прочие измерения. Управленските процеси днес са толкова комплексни и многоизмерни, че на практика всеки въпрос, свързан с правене на политики и публично управление е сложен и високопрофесионализиран. Това обаче не може да бъде основание за отхвърляне на пряката демокрация по принцип.

Референдумът е важен само за българите в чужбина

В общия хор на гласовете, омаловажаващи смисъла на предстоящия референдум, не закъсняха да се включат и тези, според които въпросът за интернет гласуването касае само българите в чужбина и само те имат интерес от електронно участие в изборния процес. Това е особено опасна теза, защото насажда противопоставяне и изкуствено разделение между българите в България и българите зад граница, обслужвайки някакви неясни псевдо-патриотарски каузи.

Интернет гласуването има потенциал да привлече интереса към политическо, изборно, а и към обществено участие на стотици хиляди млади хора, на които често слагаме етикета аполитични, но които ежедневно изявяват своя глас и позиция по различни въпроси в социалните мрежи и форуми. Темата за интернет гласуването е важна и за стотици хиляди хора с увреждания, чийто точен брой дори държавните институции не знаят. За тях държавната политика съществува само на хартия, а пускането на хартиената бюлетина е непосилно усилие.

Да, електронното гласуване определено би улеснило достъпа на българите зад граница до изборно участие – право, от което те в момента са лишени по чисто практически причини. Но въпросът дори не е дали искаме този двумилионен икономически и интелектуален ресурс на българската нация зад граница да участва в политическите процеси в страната. Тези български граждани така или иначе участват активно в икономическите процеси в България. Те са най-големите инвеститори в страната. По данни на БНБ над милиард лева годишно влизат в България чрез банкови трансфери, което надхвърля преките чуждестранни инвестиции. По неофициални данни сумите достигат 3 милиарда годишно. По-важното обаче е друго – българите в чужбина са част от български семейства в България. Практически няма българско семейство без роднина в чужбина. Затова и дискурсът за родоотстъпничеството, обслужвайки нечий нечисти квазиполитически интереси, изкуствено разделя българското общество и допълнително разкъсва и без това тънката му социална тъкан. Докато социологическите данни показват, че българите са европейците с най-ниско социално доверие, почти нулева гражданска и политическа ангажираност и интерес към участие в обществен живот, безсмислено е да се състезаваме кой е по-българин.

България няма нужда от българи. България има спешна нужда от граждани. И затова залогът на референдума не е в интернет гласуването. Залогът дори не е в промяната на политическото статукво чрез прилива на „свежи“ изборни гласове от чужбина или от младите хора в страната. Залогът е в достойнството ни на граждани, които искат и могат да бъдат активни и да носят отговорност – защото пряката демокрация освен право е и ангажимент. Втори провален референдум ще дискредитира и делегитимира каузата на прякото гражданско участие. Но пък удобно ще легитимира тезата, че българинът не е узрял за истинска демокрация и ще отвори още по-широко вратата на политическия популизъм. В това е истинският залог на 25 октомври. Затова и колкото е важно участието в него, също толкова важно е и качеството на обществения дебат, който ще проведем по темата на референдума. Иначе на 26 октомври всичко ще си е по старо му. Само че шансът за систематична промяна в начина на практикуване на управлението – от корупция и олигархия към публичност – още повече ще се е отдалечил.