Отхвърлянето на първо четене на антикорупционния закон и твърденията, че конституционните поправки ще останат след изборите са знак, че мнозинството не функционира в момента. То не е в състояние да прокара и отстои ключови свои приоритети, които осмислят неговото съществуване. Дотук бяхме свидетели на опити тези приоритети да се преинтерпретират, да отпадат определени техни формулировки и детайли. Съдебната реформа в конституционната й част бе сведена до разделянето на ВСС на два панела, антикорупционното законодателство се отказа от въвеждане на специализирана прокуратура. Тези сериозни „компромиси“ с известно въображение могат да минат за приемливи различия между множество формации. Бламирането и отлагането на двете реформи за „след изборите“, обаче, вече надхвърля границите на всяко политическо приличие и логика. Да оставим настрана дадената дума и постигнатите споразумения – в България това явно не се цени особено. Но парламентарната логика е проста: ако едно мнозинство не изпълнява ключовите си политически намерения, то просто не съществува.

След изборите нищо няма да се е променило

Крепостната част от българските медии не отскоро налага тезата, че съдържателните политики трябва да се отложат за след местните избори, защото тогава ще се „преформатира“ политическото пространство. Журналистическата „рая“ прави сложни сметки и изчисления, за да докаже, че резултатът от изборите ще направи неизбежно връщането на „спахиите“ от ДПС във властта. Всичко това е, разбира се, комично. Въпросните изчислители могат да си спестят усилията. Просто няма изборен резултат на местния вот, който да направи легитимно и приемливо правителство с вътрешен ресор, доминиран от Пеевски, съдебен – от Местан и Цацаров, финансов –от Йордан Цонев, инфраструктура и държавни поръчки - от Доган и т. н. Тук не става дума за симпатия или антипатия към отделни персони. Просто ДПС представлява дневен ред на страната, символизиран от тези фигури. Без персонификация, този дневен ред може да се формулира като „запазване на статуквото“: статукво, при което една определена политико-финансова групировка има непропорционално влияние върху властта, окопала се е сред магистратите, ползва се от преференциално отношение от регулаторни органи, като осигурява медиен комфорт на управляващите (а сигурно и други по-лични облаги). Този дневен ред успя вече да се наложи в няколко сфери – „политическият чадър“ върху шефа на прокуратурата, индулгенцията, която КФН получи от парламентарния доклад за КТБ (както и неспоменаването на името „Пеевски“), преназначаването на хора от екипа на Искров в БНБ и пр., и пр.

Ето, това е „пакетът“, който се опитват да официализират във властта. Това е всъщност смисълът от „новата формула“, за която говори Местан в парламента. Ясно е, обаче, че задачата е нерешима, защото точно този пакет се възприема от гражданите – и то с основание – за нелегитимен. В крайна сметка 4 млрд. публични лева отидоха да се гасят пожарите от опитите на бивши и настоящи елементи на въпросната политико-икономическа групировка да се изживяват като банкери и притежатели на ключови индустриални и финансови активи в страната. Каквито и чудеса да се случат по местните избори, този пакет ще си остане нелегитимен. Ако ГЕРБ се „вържат“ на спахийско-натъманените изчисления, те накрая ще платят сметката.

Кой е по-виновен за провала, кой е по-монолитен?

Друга теза, която се върти из медийните тимари и вакъфи, е за вината на реформаторите за провала. Те, видите ли, не са „монолитни“ и предлагат сбъркани реформи. В една демокрация е нормално да има съдържателни различия по сложни въпроси.

Може да се спори, например, дали един антикорупционен орган трябва да се самосезира по анонимни сигнали (не бива, според мен). Но когато такива нормални спорове се използват, за да се „торпилира“ цял законодателен проект още на първо четене, явно става дума за нещо друго. И това друго е отново дневният ред „запазване на статуквото“. 

Нещата имат и един нисък битов план: ако сте придобил за децата си петзвезден хотел срещу 200 000 лева, сигурно няма да искате някакъв нов орган с неизвестен състав да се рови из имотното ви състояние. За да прикриете този битов план, може да си измисляте всякакви структурни и абстрактни морални аргументи. В крайна сметка, обаче, не може да избегнете основния въпрос: трябва ли да се укрепят институциите на страната, така че все пак да гарантират някакво ниво на интегритет сред политиците? 

Единственото, което се предлага в тази посока, идва от реформаторите в антикорупционното законодателството и съдебната реформа. Несъгласните не предлагат нещо друго – по-работещо – а просто отричат, саботират, спъват и мимикрират. Т. е. нямаме нормален дебат по същество, а самозащитна реакция на окопал се и оял се политически „елит“. Нещо, което няма да остане незабелязано нито в страната, нито в ЕС.

Що се отнася до спора кой е по-монолитен, тук нещата са също комични. Вярно е, че РБ са вече досадни с вътрешните спорове, антипатиите между различните партии и т. н. Но въпроси от рода на това кой ще е лидер на формацията и какви са отношенията между професор Вълчев и генерал Атанасов са второстепенни, със силен аромат на политическа кухня. Тези въпроси нямат отношение към ключовите приоритети на правителството – като съдебна, антикорупционна, здравна, образователна реформа – защото по тях в РБ няма разногласие, за което да си струва да се говори. С ресурсите, които имат, реформаторите стоят зад тези политики и това е важното от политическа гледна точка. 

Не такива са за съжаление нещата в ГЕРБ. Борисов като че ли иска да остане в ролята на „арбитър“ между дневния ред „запазване на статуквото“ и реформаторите – веднъж да е с едните, веднъж с другите. Партията му също изглежда разцепена на две. От едната страна са хора като Бъчварова и Дончев, които са по-близо по мислене до реформаторите, от другата са тези, които не биха имали нищо против от едно открито сдушаване с ДПС. В този смисъл, зад телесната монолитност на лидера на партията се крие доста сериозна личностна и партийна душевна раздвоеност, граничеща на моменти с патологията. Въпреки това, Борисов добре разбира, че ако ГЕРБ завие в посока, при която Бъчварова, Дончев, Митов и други фигури ще трябва да избират между лоялност и лична репутация, ГЕРБ би понесъл доста сериозни щети. Поне доколкото се стреми да е европейска формация от център-дясното. Един подобен завой ще е моментът, в който Борисов- 2 еднозначно ще стане или Борисов -1 или направо Орешарски -2.

Нови избори?

ПФ и АБВ започнаха да се държат опортюнистично, понеже виждат, че Борисов е склонен да „арбитрира“ срещу реформаторите, да им прехвърля вината за неуспехи дори по ключови за цялото правителство въпроси. Ако на тази порочна практика не се сложи край, ако не се препотвърди ясна и спешна пътна карта на законодателна дейност, от настоящото мнозинство няма смисъл. Това все още би могло да стане, но ключът към успехът е еднозначна позиция на ГЕРБ. Ако продължи тяхното лежерно отношение към лоялността на АБВ и ПФ, ако те настояват на илюзията, че ще управляват с „плаващи“ мнозинства (каквото и да значи това), краят е въпрос на време и то кратко.

Вариантите ще са или ново правителство между ГЕРБ и ДПС в този парламент (и БСП да се включи, ще е все същото – Орешарски- 2), или нови избори. Вярно е, че страната няма нужда от поредна правителствена криза, служебни правителства и пр., но тя няма нужда и от препотвърждаването на едно порочно статукво, струващо дотук над 4 млрд. на данъкоплатеца (калкулирайки само пряката загуба).

Това е ситуацията – лесно решение в нея няма. Ослушването, надеждата, че местните избори ще внесат такъв хаос, че всички ще се объркат и ще станат толерантни към всякакъв турлюгювеч, подценява сериозно избирателите.  

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.