Д-р Москов трябва да почерпи след второто четене на промените в Закона за лечебните заведения. Не само защото текстовете бяха разгледани с непривична  за здравната комисия скорост, а поради факта, че в проекта за изменение на закона зелена светлина получават смислените предложения, а безсмислените и вредните бяха отхвърлени от народните представители. Да направим кратка равносметка какво се прие и какво – не.

Дали директорите на болници задължително да имат специалността здравен мениджмънт?

Здравното министерство изглежда доста държеше да отпадне това изискване и сътвори буря в чаша с вода по темата, която няма абсолютно никакво отношение към здравната реформа, или поне това, което хората очакват да се случи. Не знам колко кандидат-мениджъри завършили Кеймбридж напират да управляват родните болници, но мога да ви уверя, че диплома от най-престижните световни университети съвсем не е гаранция, че дадено лице ще е успешен мениджър на болница в условията, при които лечебните заведения работят у нас.

Твърдя го с опит от практиката, видял колко трудно се ориентират и как могат да се увъртят като пате в кълчища непознаващите родната система и порядки висши администратори,  кацнали с крилете на престижни дипломи. При цялото ми уважение към качествата които имат, труда, който са положили и реномето на учебните заведения, които са завършили. Та равносметката "за" и "против" изискването да отпадне е нула. Отказът на здравната комисия да го приеме нито ускорява реформите, нито им пречи.

Неутрална работа.

Акредитацията

Здравното министерство настояваше тя да е задължителна за лечебните заведения, комисията отхвърли това искане. И направи много добре. При наличието на множество нормативни актове и институции, които да контролират изпълнението им, възраждането на още една бюрократична, формална, скъпа и корупционна практика, каквато беше т.нар. акредитация, няма никакво оправдание.  Разполагаме с медицински стандарти, нива на компетентност (определяни от министерството), имаме Регионални здравни инспекции, Изпълнителна агенция медицински одит, Инспекторат на министерството, контролни органи на НЗОК и т.н.

Какво точно щеше да допринесе периодичната акредитация, освен разни чичковци и лели сдобили се с тапия за акредитатори  да ядат и пият по няколко дни за сметка на лечебните заведения и да им присъждат оценки в зависимост от изяденото, или директивите, които са им спуснати предварително? Та равносметката за отхвърлянето на тази точка е плюс за здравната комисия, плюс e и за министерството, защото няма да обременява себе си и другите  с безсмислена административна дейност.

Консорциуми, сливания, функционални обединения и комплексност

Ключов момент в предлаганите реформи е изискването пациента да получи комплексно лечение на всички свои заболявания. Това е страхотно и много правилно. Няма как министър, който има подобна цел да не бъде подкрепян. Но проблемът не е в целта, срещу която едва ли ще се намери смислен довод против. Проблемът е в предлагания начин на изпълнение. От написването в закон, че за да работи с касата дадена болница трябва да лекува всичко от А до Я или ако не може, да е в обединени с болници, които могат, не би последвало нищо хубаво. Дори всички лечебни заведения в България да се обединят в един мега консорциум, пак ще има заболявания, които няма да могат да лекуват и определени пациенти ще трябва да търсят помощ в чужбина.

Къде ще поставим границата? Това разбира се е само теоретичното разсъждение, показващо инсуфициентността на подобен подход. Реално проблемът с комплексността на лечението съвсем не се изчерпва с обединяването на болници. Много по-важен момент  е начина на финансиране на структурите. До момента, в който касата плаща за отделни епизоди от вашето лечение чрез клинични пътеки е твърде илюзорно да се мисли, че може да се постигне бленуваното комплексно лечение. Просто защото лечебните заведения са стимулирани финансово да лекуват отделния болничен епизод, да вземат парите по клиничната пътека, а после по следващата и така нататък . Комплексно лечение и в момента съществува в многопрофилните болници, но то се предоставя въпреки системата и по правило в техен финансов ущърб. За това и максимално се редуцира. И за това простото събиране на лечебни заведения без допирни точки помежду им при отказ от финансова реформа и неясна политика за структурата и разположението на лечебните заведения не звучи сериозно като аргумент с цел предоставяне на „комплексно лечение“.

Не е трудно да се прогнозира какво би се случило, ако законът се приеме във вида предлаган от здравното министерство. Ще се създадат безсмислени и формални обединения  между болници, в някои случаи физически далеч една от друга, за да отговорят на изискванията за общ договор. Това разбира се ще доведе до разходи за  функциониране на новосъздадена администрация, затормозяване на работата и  увеличена доза безотговорност на отделните компоненти в потенциалните мега структури.

Не вярвате? Ами вижте безсмислието на Гражданско дружество „УБ-9“, наложено със сила на болниците от бившата Медицинска академия. Та отхвърлянето на тези текстове е плюс за здравната комисия, плюс е и за министерството, защото му дава възможността да размисли по-дълбоко по темата „комплексно лечение“ и го предпазва от пакостите, които биха последвали.

Здравна карта и селективно договаряне

От всичките предложения на министерството, това е най-смисленото. Идеята за здравна карта с която да се провежда здравната политика е заложена още в 1999 г., но никога не е работила. Съвсем умишлено. За да може да се съсипе съществуващата болнична система и да се изгради паралелна на нея такава, генерираща  доходи на инвеститорите си.

Днес е доста трудно да се мине на ефективен вариант със здравна карта, но пък изглежда инвеститорските апетити до голяма степен са задоволени и правят отпора не особено яростен както преди години. Основната идея зад здравната карта е да се въведе някакъв контрол над нарастващия брой лечебни заведения, сключващи автоматично договор със здравната каса след появата си и претендиращи да бъдат финансирани от нея. Това води до непрекъснато повишаване на необходимите средства, без да се наблюдава симетрично подобряване на здравното обслужване на населението или удовлетвореността на медицинския персонал.

При наличие на няколко здравни каси въпросът с кои болници даден осигурител ще сключва договор би се решил според принципите на пазара, но при система с една каса трябва да бъде намерен административен механизъм, който да балансира между потребности на населението, налични ресурси и интересите на лечебните заведения.

Това са причините да се приеме текста на министерството, според който там, където има „излишък“ на лечебни заведения касата ще може да избира с кого да сключва договор. Слабите моменти в този подход са два. Първия -  в технологията за определяне на местата с излишък на лечебни заведения и втория – в методиката  по избора с кого НЗОК да сключи договор. Независимо от комисиите с широко представителство на заинтересовани страни и дори включването на Министерския съвет като орган определящ критериите за избор, процесите са уязвими от субективизъм, лобизъм и всякакво влияние.

Въпреки сериозното си закъснение (с 15 години!) при очертаващата се трайна перспектива за една каса, приемането на идеята за задължителна здравна карта и селективно договаряне е голям успех. Дали той се дължи на убедителността на д-р Москов, или значителната автономия, която има по силата на коалиционното споразумение  няма никакво значение. В случая плюс получават народните представители, а министърът получава два плюса.

Което в същност е повод да ги почерпи, а не да им се сърди. И най-важното - да запретне ръкави за практическата реализация на вече получилите парламентарна подкрепа промени. Някои от тях са достатъчно противоречиви (разделянето на пакета) и тепърва ще трябва да се доказва, че приемането им е било смислен акт, а не добронамерен жест на коалиционна подкрепа.

------

* Д-р Стефан Константинов е акушер-гинеколог и бивш министър на здравеопазването.