Имаме пари. Почти 20 милиона са и ще стигнат за четири години – гаранция от Министерството на здравеопазването. И обществени поръчки си имаме – първо една, после втора. В рамките на... половин година само. Уви, провалени. Третата била на път, но знае ли човек?

Известно е само, че пак нямаме ваксини.

Както миналата, по-миналата и още няколко предходни години, в които един и същ сценарий се върти като надраскана плоча. Министерството пуска обществена поръчка, фирмите не се явяват или кандидатстват с продукти без лиценз за нашия пазар, а децата чакат „да се намери решение на проблема”.

Той обаче не помръдва ни на йота в правилната посока, а напоследък придобива дори опасни размери. Когато новороденото ти бебе получава дарена ваксина от Турция, шестгодишният ти първолак тръгва на училище без задължителната по закон реимунизация, а децата на бежанците са контингент, който изобщо не е включен в сметките, ситуацията започва да изглежда страшна.  

 „До края на годината проблемът с четиривалентните ваксини за шестгодишните ще бъде решен”, опита се да потуши паниката здравният министър д-р Петър Москов, но категоричността му този път не беше достатъчна.

По собствените му думи той е петият министър, на който се налага да търси ваксини. И поредният, който не може (или не иска) да каже как ще се набяват нужните количества.

„Ще ги вземем от там, където ги има, трябва да търсим помощ, трябва да търсим дарения”, беше обяснението, което министърът даде пред журналистите.

Неизвестността обаче е очевидна и само потвърждава общото впечатление – проблемът с ваксините няма да е само до края на годината.

Другият странен момент е, че фирмите-производителки, които у нас основно са две - явяват се почти монополисти и нямат алтернатива на европейския пазар, изобщо не влизат в сметките на министерството. За него те са лошите, които не се явяват на търгове и обричат българските деца на инвалидизация и смърт от забравени и предотвратими болести. Москов отказа да говори с бизнеса още през април, когато му се наложи за втори път да прекрати търг за ваксини поради липса на кандидати. Тогава поведението на бизнеса беше изтълкувано като рекет, дискриминация и извиване на ръце, а за пряко договаряне дори не стана и дума. Хората така и не разбраха у кого е правото, но децата пак останаха без ваксини.

„Няма да позволя да бъда изнудван”, отсече тогава Москов и "реши въпроса" кардинално.

Принципът „няма доставчик – няма проблем” обаче съвсем не развързва ръцете на държавата, даже напротив. Накара я още два месеца да търси излишни количества в съседни страни, да се моли за благоприятни международни спогодби и не на последно място да превежда листовки и опаковки, за да вкара законно продуктите на родния пазар. Малка подробност е, че дарените преди два месеца от Турция 100 000 дози от 5-компонентната ваксина за новородените всъщност са същите, които щяхме да получим и по обществена поръчка, ако всички условия за това бяха налице.

Разбира се, никак не е приятно държавата да е зависима от техническите възможности и дори от желанието (или нежеланието) на производителите да доставят ваксини за националния имунизационен календар. Само министърът може да каже дали ръцете му действително са извити, но е факт, че никой не може да задължи бизнеса да се явява на търгове заради едната социална отговорност. Особено когато проблемът с доставките не се отнася само за България и е въпрос на малко по-добро и дългосрочно планиране.      

„Намирането на тези количества в контекста на световен недостиг на ваксини е проблем. За 2015 г. и 2016 г. всички предвидени количества са разпределени за други държави, с които компанията вече има сключени договорни споразумения и поради тези предизвикателства в производствата ние не можем да гарантираме доставката на тях за България“.

Това е официалният отговор, с който една от фирмите производители на комбинирани ваксини за деца у нас е обяснила на здравното министерство защо не се е явила на обявения търг през март. Парадоксът е, че това не е първото подобно писмо. Същото получи и предшественикът на Москов - Мирослав Ненчев, заради което му се наложи да осигурява 6-валентни ваксини на ръба на закона, при това с компромис – листовка на румънски. Истината е, че от година и половина страната ни на практика не е поръчвала количества и вече е на опашката от чакащи за доставки. А това означава само едно – дори да се намерят кандидати за обществените ни поръчки, чакането тепърва предстои.

"Ваксините не са цимент и не могат да се доставят от днес за утре като строителен материал", е неофициалното становище на експертите от фармацевтичната индустрия. 

Според тях публичните търгове у нас не са съобразени с условията при производство на биологични продукти и затова се провалят „поради липса на кандидати”. Критерият „най-ниска цена” почти не играе, защото големите корпорации нито ще спечелят, нито ще загубят особено големи суми от малкия по обем български пазар. Притесняват ги твърде кратките срокове за доставка и изискванията за срок на годност, за които се дължат не малки обезщетения.

България обикновено поръчва ваксини година за година и по-рядко за по-дълъг период, за да е сигурна, че доставчикът няма да се откаже по средата. Подобна схема обаче може да се обслужва безпроблемно, или ако заводите работят само за нас, или ако поръчките се правят достатъчно рано (например година-две предварително), за да не бъдат блокирани от изпълнението на по-големи заявки. Освен това е пределно ясно, че никоя компания няма да рискува с производство за конкретна страна, без да е сигурна, че ще спечели публичния търг. С други думи, заводите ни включват в графика си, чак след като страната ни възложи обществената си поръчка, а в зависимост от обстоятелствата реалната доставка може да се проточи и цяла година.

Известно е, например, че за да излезе една ваксина от завода след всички проверки за качество и безопасност, са необходими между 6 и 22 седмици (т.е. от 2 до 6 месеца). Сортирането, опаковането и разпределянето по партиди, заедно с обработката на документацията и техническото време за доставка, също са трудоемки и могат да глътнат още няколко месеца. А ако се окаже, че продуктът не е включен в българския Позитивен лекарствен списък (което всъщност провали търга миналия ноември), производителят трябва да задейства процедура за кандидатстване и да запише медикамента си в листата преди да го вкара в страната. В най-добрият случай всичко приключва до два месеца, но е възможно да мине и повече време (когато трябва допълнително да се регистрира цена на нов медикамент, например, защото трябва да се провери колко струва същият в други държави).

Точно тогава в играта се включва критерият за срок на годност на ваксините при доставка, който според българските обществени поръчки не бива да пада под 45% от първоначално установения. Животът на биологичните продукти обикновено е три години и за да си спести неустойките производителят, трябва да я достави у нас не по-късно от година и половина след старта на производство. А това очевидно е на ръба на възможностите и почти сигурно ще му струва пари. Най-ниската неустойка е 3% от стойността на поръчката, но най-високата стига до 30 на сто и в повечето случаи се рявнява на няколко милиона лева.

В тази ситуация не е особено разумно държавата и бизнесът да си играят на доброто и лошото ченге. Явно, не винаги може да се разчита на нечия социална отговорност. Да се плаши обществото е лесно, но страхът не решава проблема по същество. Децата без имунизации са достатъчно сериозна заплаха за всички и министерството просто е длъжно да се справи.

Пък било то и с извити ръце.