„Купуването и продаването на гласове е престъпление“ е изборното близначе на „Преди употреба прочетете листовката“. Безсмислено и досадно, но задължително. Тази думичка „престъпление“ създава големи дизайнерски главоболия – или ще се падне под портрета на кандидата, или под името на партията, да се чуди човек къде и как да я смести на плаката, че да не дава лесен повод на зевзеците да се присмиват. Зевзеците впрочем са наясно кое е най-смешното в цялата работа, те знаят, че гласът на един избирател в момента върви по 100 лева. Свърши се с кебапчетата и двайсетолевките. „И демокрацията, како, поскъпна – избирател от ромски квартал. – В селата им дават по 50 лева, но в града всичко е по-скъпо, затуй и демокрацията.“

В смътните си и изкривени представи той почти е прав – каква е демокрацията си личи по това какви са изборите. Пазаруването на избиратели може да не е сред тежките престъпления в наказателния кодекс, но по отношение на демокрацията то е възможно най-тежкото. Нещо като предумишлено убийство на демокрацията по особено циничен за жертвата начин.

Това че в едни избори не участва само една партия, която конституционно е упълномощена да има ръководната роля в държавата, все още не означава демокрация. Отсъствието на тоталитаризъм не е непременно гаранция за демокрация. Първото може да свърши, без задължително да започне второто. Демокрацията не е нито автоматична, нито неизбежна. Отсъствието на тоталитаризъм означава единствено и само, че тоталитаризмът си е отишъл – изцяло или в някаква степен. Но съвсем не означава, че демокрацията е пристигнала – нацяло или в някаква степен.

В здрачната зона между тези две обществени устройства могат да виреят всякакви кръстоски. Например тъй често споменаваната фасадна демокрация, с която тук имаме натрупан вече голям личен опит. В някои страни се говори за делегативна демокрация, в други за конкурентен авторитаризъм, все сложни имена на демократични имитации и фалшификации. Ще припомня два колоритни термина, вие решете кой е по-подходящ за страна, в която цената на „демокрацията“ расте с многократно по-бързи темпове от заплатите и пенсиите. Термините са демократура и диктокрация.

Демократура е името на безпомощния плурализъм. Нещо като карикатура на демокрацията. Приемлива опаковка на нищото, празна тенджера с хубав капак. Тя показва, но нищо не доказва. Започва, без да завършва. Демократурата е фазата на приятното опиянение, в което ти се струва, че нещата вече са станали други, различни, по-добри. Тя е времето на пожелателното мислене. Сезонът на романтичните политици, обещанието за демократична пролет, която не може все пак някой ден да не дойде, макар и бавно, защото зимата знае как да протака, но то няма как да е вечно.

Диктокрацията е имитацията на демокрация. Тя е декоративен плурализъм при наличието на една-единствена господстваща сила. Диктокрацията е нещо като пиеска с един главен герой и много миманс и статисти, за да не се разбере, че всъщност става дума за моноспектатъл. Главният герой се клонира в най-различни лица и тела, за да се поддържа интереса на публиката. Сюжетът обикновено се сглобява по класическата формула на сапунките. Главният герой е добър, но е жертва на подли заговорници. Бащите на новородените (партии, протести и др. отрочета) са винаги уж неизвестни. Когато един герой досади на публиката, самоубиват го. Но неизвестен до този момент близнак на главния герой се появява и освежава сюжета. Всеки от героите е в една явна и в една много потайна коалиция от други герои. Очаква се накрая доброто да победи, но не ти казват кога, съобщават ти само, че следва 1423-та серия.

Теоретиците казват, че разделителната линия между тези две хибридни обществени устройства се тегли от изборите. Има ли честни избори – значи е демократура, значи все пак има наличие на демокрация, макар и карикатурна. Само че тук пък възниква въпросът кои избори са честни? Тези, на които няма нито един купен глас, или онези, на които купените гласове са под санитарния минимум? А колко е санитарният минимум? Ако се съди по бясното пазаруване на гласове сега – изборите са без съмнение купени. Ако се съди по липсата на осъдени за това престъпление – изборите са честни.

Може и да не направихме добра пазарна икономика, но затова пък създадохме впечатляващи пазарни избори. Както се казва, на когото каквото му е важно. За по-грамотните избиратели беше приложена специална формула – те са регистрирани като застъпници и наблюдатели и получават хонорар срещу своя вот и вота на близките си. Неграмотните избиратели са по-проблемни – хем прибират парите, хем не може да се разчита, че ще гласуват за този, който ги е купил. По този въпрос моят събеседник няма дълбоки угризения: „В алъш-вериша е така – или те удрят в цената, или в качеството. Какво да му се притеснявам, ако някой объркал кутийката или пък взел пари от двама мераклии за кмет… То този алъш-вериш, дето върви сега, те удря и в двете – и нашата цена ниска, и тяхното качество не струва.“

В обърканите си представи за демокрация той все пак е прав – много ни е ниска цената на избирателите, щом се продаваме за сто лева. И няма какво да им се сърдим за качеството, като за евтини хора е.