Драмата на последните три години в България е нумерологична: една тройка – която си живееше в завидно разбирателство и комфорт - се оказа неочаквано неустойчива и се опита да се трансформира в двойка. Развеждането с един от партньорите е винаги болезнено обаче. То води до тъга, угризения, жажда за отмъщение, страх от разкриване на интимни тайни, взаимни призиви за цивилизована раздяла, отправени през медии и даже държавни граници... 

В началото на разпада на тройката (т. е. февруари 2013 г.) Василев и Пеевски низвергнаха Борисов и ,меко казано, се отнесоха лошо с него. Имаше медийно обухалчване, директни заплахи за „изваждане на зъбките“, намигвания за разправа с „мафията“, поредица от медийно-прокурорски акции срещу лидера на ГЕРБ и неговото най-близко обкръжениe. Меденият месец на остатъчната двойка започна с назначаването на правителството на Орешарски и завърши с избора на единия „жених“ за шеф на ДАНС. Пукнатините в брака явно са нараствали извън погледа на обществеността, докато – година по-късно - се стигна до грозен семеен скандал с взаимни обиди и заплахи за убийство (реални или по-скоро измислени). Едната страна си нае адвокат, другата – прокурор. В резултат първата фалира драматично, завличайки четири милиарда лева публични средства със себе си. Тя също така загуби и попечителството над незаконороденото отроче от съжителството - Николай Бареков. Отчаяна, в крайна сметка тя се изнесе се от къщи и отиде да живее при приятели в Сърбия.

Междувременно Борисов се върна на бял кон в българската политика след клетви, че е осъзнал порока на общуването със скандалната двойка Василев-Пеевски и обещания, че ще се държи на голяма дистанция от нея. За целта беше съставено сложно правителство от четири партии и ДПС бе оставена извън властта или „извън властта“. Както и БСП междувпрочем, тъй като и двете партии се бяха превърнали в инструменти (или по-прозаично казано „маши“) в ръцете на двойката Василев-Пеевски.

Старата любов ръжда не хваща, обаче, и взаимните призиви за сдобряване между Борисов и Пеевски започнаха да се чуват все по-настоятелно след създаването на новото правителство. Отначало се започна със злепоставяне на новите партньори на ГЕРБ – те били ниски, грозни и не достатъчно тежки. Като очебиен техен контраст медийно-гръмогласният г-н Пеевски композира и изпълни арията на „стабилността“, според която без ДПС управление не може да има. Като бек вокал се включи и басът Борисов, припявайки „без ДПС сега щях да съм в оставка“...  Хоровата партия в телевизии и вестници пък музикално нагнети очакването за съдбовен резултат на местните избори, а като съдържание се впусна в чудновати прогнози за ефекта му върху правителството.

Общото внушение: резултатът от местния вот ще е всенародно разрешение младите отново да се вземат.
Всичко това очевидно разпали ревността у г-н Василев – третият, към момента излишен елемент в уравнението, който реши да се намеси и да възстанови някаква връзка с Борисов. За целта в нарочно интервю той излезе със следните твърдения:

Пеевски бе „необходимото зло“ и не е неук, макар да е необразован;

Борисов е феномен; 

Политици по най-високите етажи притежават огромна собственост, но не могат да я разкрият;

Кръгове около Борисов и Пеевски са брокери на остатъчните активи на КТБ;

КТБ е била умишлено фалирана, въпреки големите си активи в компании като БТК;

Но БТК си е още собственост на Василев и затова Борисов трябва да преговаря с него;

Василев знае много за назначенията на Пеевски (Цацаров и много други), както и за връзките между тримата, за което е депозирал компрометиращи материали при нотариуси като крайна форма на защита. 

Тази история може да се разгледа и като сапунена опера. Ще е тъжно, обаче, ако останем на това ниво. Това би означавало пълна нефункционалност на държавата. Вярно е, че думите на Василев не могат да бъдат взети за чиста монета. Но каквато и монета да са те, колкото лицемерие и двуличие да има в тях, като все пак потенциални свидетелства на очевидец те повдигат сериозни въпроси.

Ще свикнем ли да живеем в отсъствието на отговорите на тези въпроси? А именно:

Вярно ли е, че един бизнесмен е имал свои кандидати за главен прокурор и в крайна сметка е повлиял на крайното решение, дори го е наложил?
Вярно ли е, че политици на най-високото държавно ниво осребряват властта с дялове в компании под чужди имена;
Вярно ли е, че много от политиците – включително министри - са зависими и „държани“ с компромати и други методи от необразовани, но не неуки кръгове и кръжоци;
Вярно ли е, че държавни органи – прокуратура, регулатори и т. н. – са били използвани в семейните войни на Василев-Пеевски.

Всички подобни съмнения и предположения може и да са просто градски фолклор. Само дето, уви, изглеждат ужасно правдоподобно. За да не остане този градски фолклор в устите на хората за вечни времена е необходим авторитетен, ИНСТИТУЦИОНАЛЕН отговор на тези въпроси. След съответните проверки и разследвания. Във всяка една нормална демокрация след повдигането на такъв тип съмнения и обвинения би имало поне парламентарна комисия, която да разследва назначаването на прокурори, както и собствеността в ключови компании като БТК и Булгартабак. ВСС би трябвало да се е вече самосезирал, за да провери дали съд или прокуратура са „подпирали“ този или онзи политически субект. Дори и до никъде да не достигнат, поне от кумува срама такива стъпки би трябвало да се предприемат почти автоматично. Оглушителната тишина от тези институции е всъщност най-тревожна в ситуацията.

За да престане фолклорът за тройката, необходимо е също така Борисов да има ясна и еднозначна коалиционна политика като намали до минимум необяснимите с нормална политическа логика сдушавания и иширети към една или друга „опозиционна“ партия. Докато и това не се случва, въпросната тройка – на ниво обществени възприятия - трудно ще се разпадне. Макар и неустойчива, и с променлива геометрия, тя ще си съществува под формата на „двама са малко, трима са много“.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.