Лидерът на “Атака” Волен Сидеров снощи постави рекорд. Той раздели поравно медийното внимание между себе си и две събития от национално и европейско значение – местните избори заедно с референдума за електронното гласуване и миграционната криза.

Ако погледнете емисиите и заглавните страници, ще видите, че по тях е останало нещо от изборните резултати и не чак толкова – от тези на референдума. Сидеров успешно дели мегдан с тях. Миграционната криза обаче той тотално е разбил. Тя не се вижда на фона на титаничния му сблъсък с безродната тълпа и родната полиция, която всъщност го пази от нея. За мини-срещата на върха в Брюксел, където беше самият Бойко Борисов, да не говорим. Борисов, победителят в изборите, е изцяло в сянката на Сидеров.

Нищо, че Ангела Меркел нарече кризата, която предизвика тази среща, “един от най-големите лакмусови тестове, пред които Европа се е изправяла”. Нищо, че словенският премиер Миро Церар предупреди, че ако не намери решение, ЕС ще започне да се разпада. Всичко това не преде пред Сидеров.

Бдителните коментатори (включително моя милост) веднага забелязаха това гротескно разминаване между дневните редове на България и на Европа и го разкритикуваха. Те (тук без моя милост) го приписаха на простия народ и на още по-простите му журналисти. Това обяснение обаче ми се струва твърде просто, за да е вярно.

Защо Сидеров не може да спечели избори, но може да измести цялото обществено внимание от тях към себе си?

Той ли е всъщност центърът на вниманието? Той ли е скандалът, или неспособността на държавата да го сложи на мястото му?

Струва ми се, че това, което в изборната нощ обърна камерите от пресконференциите в НДК към боя в НАТФИЗ, не беше силата на Сидеров, а слабостта на държавата. Тя е скандалът и тя е зрелището. И съвсем логично медиите я поставят наравно с резултатите от изборите. На нейния фон са съвсем легитимни въпросите: И какво като правим избори? И  какво като имаме демокрация?

Какво като събирахме подписи? Какво като правихме инициативни комитети? Какво като се препирахме в дебати? Какво като агитирахме? Какво като размишлявахме? Какво като гласувахме? Вижте резултата.

Помислете само – девета година България реформира правосъдието и вътрешните си работи, а Европейската комисия я наблюдава и пише ежегодни доклади. Вследствие на това полицията не може да арестува един безчинстващ депутат във видимо нетрезво състояние, а прокуратурата не може да му вземе имунитета. След девет години реформа! Ако това не е водеща новина, какво е? Е да, тя не е “на световно равнище”, но какво друго у нас е? Всяка публика си заслужава новините и не журналистите са виновни за тях.

Но да не се подценяваме. Европа днес е не по-малко жалка от България в безпомощността си да се справи с преселението от Третия свят. Скандалът не са мигрантите. Скандалът са хаотичните и неадекватни действия на европейските правителства и институции пред тях. Нашата цивилизация с всичките ѝ богатства и претенции се оказва безсилна пред варварите.

Нашите “принципи и ценности” и в случая със Сидеров, и в миграционната криза, се оказват кухи фрази без покритие в живота. Тези, които трябва да ги въплъщават и отстояват са мекушави, колебливи, пресметливи, разединени, под нивото на отговорностите си. Около себе си те създават вакуум, в който се наместват политическите хулигани.

Вижте само антитезата: От едната страна е Сидеров. От другата – държавата. Лидерът на “Атака” сам си вдига цената. Прави поредния си пиянски скандал и министърът на вътрешните работи му идва на крака. Защо? Да пази полицаите от него. Защото в отстъствие на министъра си те не смеят да го пипнат. Не бих казал, егати юнака. Бих казал, егати държавата. Как да я приемаш сериозно, когато министърът върши работа на квартален отговорник?

Как тази държава ще се справи с вълна от да речем 10 000 мигранти на ден (колкото бяха онзи ден  в Словения), които “ще се опитат да си пробият път със сила” (цитирам Фронтекс) през границата, ако не може да се справи с един Сидеров?

Но не е справедливо да виня и министъра. Законът поставя Румяна Бъчварова в това карикатурно положение. Изкушавам се да повторя – след девет години реформа. “Имунитетът на народен представител, който и към настоящия момент има Волен Сидеров, ограничава действията на служителите на МВР спрямо него”, каза снощи тя.

Ето го разковничето на проблема. Във всички европейски държави, на които искаме да приличаме, полицията би могла без излишен шум да арестува Сидеров и той да получи своите заслужени три реда в полицейската хроника на другата сутрин. Справка –тук.

Затова Бъчварова не трябва да ходи да окуражава полицаите и да успокоява студентите, а заедно с колежката си Меглена Кунева да подготви законодателно предложение за още ограничаване на депутатския имунитет по модела на напредналите европейски страни.