Едва 90 са специалистите по клинична патология у нас, които са способни да поставят тежки диагнози като рак, фиброза (т.е.изменение в съединителната тъкан) или да се произнесат компетентно за заболяванията на лимфните възли. Почти 20% от тях са вече в пенсионна възраст, а младите не искат да специализират, защото професията е натоварена с твърде много задължения и отговорности, обяви пред журналисти националният консултант в тази област доц. Анна Михова.

"Днес патологът обработва много по-голям обем от изследвания за един пациент, а поставянето на точна диагноза е изключително важно за персоналната терапия на всеки болен. Работим при остър недостиг на апаратура и лаборанти, нямаме време за специлизации, а съвсем скоро няма да има и кой да преподава на младите", коментира доц. Михова.

Патологът в съвременната медицина е единственото лице, което може да каже дали едно съмнително образувание на тъканите или органите е доброкачествено или злокачествено. Само той може да прецени дали даден тумор се развива или намалява, както и какви са точните му характеристики, въз основа на които да се назначи лечение. Напоследък патолозите стоят в основата и на т.нар персонализирана терапия, при която всички лекарства и процедури се съобразяват с конкретното заболяване, включително и с индивидуалните особености на пациента. Болните обаче рядко контактуват с патолозите, защото пункциите и биопсиите за изследванията се взимат от хирурзите, а съобщаването на диагнозата и проследяването на лечението са ангажимент на лекуващия лекар.  

В момента в медицинските университети у нас се подготвят не повече от 30 души по специалността, но по-голямата част вероятно ще напуснат страната веднага след завършването, защото такава е тенденцията. По груби сметки, на една болница у нас се падат по 0,26 патолога, защото при 352 регистрирани клиники недостигат между 210 и 230 специалисти. Според стандартите в Закона за лечебните заведения нито една хирургия не може да съществува без патология, което означава, че броят на патолозите би трябвало да е приблизително равен на броя на структурите за оперативно лечение.

"Все още съществува възможността един патолог да работи в повече от една болница, но както и да го смятаме, не е възможно да се осигури специалист за всяко лечебно заведение. Затова не веднъж сме предлагали услугата да се централизира и да се оборудват няколко центрове, които да обслужват цялата страна. Друг вариант е да се въведе доплащане за някои реактиви така, както се доплаща за консумативи в хирургията, но засега не срещаме разбиране от Министерството на здравеопазването", допълни проф. Севелина Поповска, ръководител на катедра "Патологоанатомия" в Медицински университет - Плевен.

По думите й друг проблем в работата е липсата на колаборация между всички лекари, от които зависи поставянето на диагнозата и лечението на пациента. В медицинския стандарт по патология подробно е описано без какви тъканни проби, например, не може да се извърши дадено изследване. Докторът, който взима материала обаче, не винаги е запознат с точната процедура, защото работи по правилата на своя стандарт (например, гинекология). Това в крайна сметка затруднява диагностиката, води до грешки, а всяка объркана диагноза става причина за неправилно лечение. По този начин патолозите често се озовават в информационно затъмнение и в абсолютна невъзможност да поставят диагноза.

"Лично на мен ми се е налагало да звъня на доктора, за да го питам дали пациентът е пушач и дали е имал някаква травма. Понякога дори не знаем откъде е взет материала, а от нас се очаква да кажем какво е", сподели за проблемите в работата си проф. Поповска.

Известно е също, че патолозите участват с работата си в 77 клинични пътеки, но на практика никой не може да каже колко струва диагностиката, защото дейността не е остойностена отделно. Това е и основната причина, поради която държавата продължава да харчи парите си за скъпо лечение, без да си дава сметка, че с инвестиции в поставянето на правилна диагноза, ще спести голяма част от разходите за последваща терапия.