За конспирацията и задкулисието не трябва да се мисли конспиративно: те не са задължително някаква завера, в която хора си шушукат, разменят си тайни сигнали, СМС-и и вайбър съобщения. Мансър Олсън - в своя анализ на проблемите на колективното действие - дава пример за това как може да се получи „конспирация“ по естествен начин. Той твърди, че ако 10 човека могат да спечелят по 1000000 лева от въвеждането на една политика, а 1000000 души могат да спечелят по 10 лева от въвеждането на друга политика по същия въпрос, крайни победители ще са най-вероятно първите. Това е така, защото те много лесно могат да се координират и са силно мотивирани да го направят, докато огромната маса е най-вероятно неорганизирана и всеки един неин член не е много заинтересуван от необходимото колективно действие. Накрая всичко може да изглежда и като голяма частна конспирация срещу обществения интерес.

Да приложим примера на Олсън към българската реалност:

Казус 1: Горива
Три вериги бензиностанции поддържат трайно цените на горивата в страната на нива над средните за ЕС. Така от всеки литър бензин те печелят поне по 10 стотинки повече, отколкото би било очаквано в нормална конкурентна среда. Собствениците на веригите може и да не са чели Олсън, но сигурно се досещат, че ако се координират да продават горивата на тези по-високи нива, ще спечелят милиони левове помежду си почти незабелязано – в крайна сметка хората ще помрънкат за десетте стотинки, но те не са чак толкова силна мотивация за колективни действия. Тримата собственици не е нужно да правят завера – да се събират дегизирани на скришно място, да говорят по морзовата азбука или да си изпращат димни съобщения като индианците. Те просто могат в рамките на определен период да експериментират в бензиностанциите си с по-високите цени и ако останалите двама ги приемат по техните колонки – сделката е готова. Без дори да си стиснат ръцете.
Комисията за защита на конкуренцията междувременно ще търси бели мишки, димни сигнали, дегизировка, тайни квартири и доказателства за срещи на четири очи. Разбира се, няма да намери нищо и ще заключи, че „конспирация“ няма и високите цени са просто ефект на „свободния пазар“. Чудо на чудесата: в най-бедната страна на ЕС, свободният пазар заковава дизела на най-високите възможни нива, на които все пак още го купуват. Просто 10 души печелят по 1 милион, или по-скоро трима - по стотици милиони.
Казус 2: Медии
Една медийна група се налага на пазара, като се предлага на всяка управляваща партия с обещанието да я подкрепя безрезервно, громейки и дискредитирайки персонално нейните опоненти по всякакъв начин. Използвайки тази стратегия, групата е добила монополно положение в редица медийни сектори чрез подставени лица, кредити към уж независими издания и други „непазарни методи“. В резултат множество издания координирано бълват едни и същи опорки и черен пиар. Ако има изборна промяна, медийната група рязко сменя своята позиция и се прикачва към новите силни на деня. Те просто се възползват от положението и не предприемат нищо особено срещу нея – напротив, ходят с удоволствие на партита, тенис турнири и телевизионни предавания на тази група. Всичко това е резултат на „свободния медиен пазар“ и „политическата конкуренция“.
КЗК и в този случай е на лов за бели мишки. Вярно е, че висшестоящи членове на партията на власт и собственика на медийната група са се срещали 40 пъти в министерски кабинет в миналото. Но – да си представим - че след 40-та среща и двете страни най-накрая вече са разбрали, че могат да действат взаимноизгодно и без да се уговарят толкова старателно. Просто, достатъчно е едно изказване на политик да нарочи някой за опонент - и съответната медийна фекалка да го поеме. Като отплата пък, министри ходят в определени студия и като цяло държавата мижа по отношение на собствеността на медиите.
В резултат едни хора печелят милиони, други си мислят, че са стабилно окопани във властта, а всички останали губят поредните десет стотинки – този път като свобода на словото и усещане за човешко достойнство. 
Казус 3: Банки
Седем милиона губят четири милиарда лева, докато поне четирима печелят по стотици милиони.
Тук няма как да се мине без виновни, защото направо си става дума за кражба. Въпросът е, че виновните се оказват само двама, а останалите спечелили си разпределят цялата печалба. Но пак, нужна ли е някаква дълбока конспирация в смисъл на тайни срещи, шлифери и фалшиви мустаци, за да се координират крайните печеливши? Та те могат да постигнат това с публичното си поведение. Ако ти не направиш А, аз няма да направя Б. Ако ти не вкараш нашия човек в доклада на комисията за фалиралата банка, ние няма да питаме за акциите ти в компания X. Ето, ние си осветихме акциите в компания Y: ти можеш ли да го направиш, а?! 
Всичко това може да стане явно, пред очите на всички и никакъв Дан Браун не е необходим, за да го разчете. 
Казус 4: Съдебна система
Трябва ли някой да ходи на тайна среща в парка на южен град с магистратка, за да се реши дали да я опраска или не? Зависи доколко интелигентна е създадената система. При ниско ниво на интелигентност подобни срещи може и да са необходими. Някои дори си записваха в тефтерче кой да опраскат и кого само да сплашат. (Тефтерчето беше изгубено, докато вещо лице се облекчавало в храстите, за съжаление.)
За да не се стига до чак толкова откровени простотии, обаче, е необходимо съответните политици и магистрати просто да проявят средно статистическо ниво на интелект. „Аз те назначавам и ще те пазя, но ти в подходящ момент ще се отплатиш“. „Не си води записки, не е нужно“. „Няма да се срещаме на къра.“ „Ако не се сещаш, ще ти намекнем, но затова те слагаме умен човек, да не е нужно да ти намекваме, разбираш ли. Това е то висшата политика, така се прави.“
В резултат, двете страни печелят по милион, а останалите седем милиона губят отново по десет стотинки. Въпросът е дали на ден или по-нарядко. И за тази уговорка „белите покривки“ след време стават излишни. Защото тази уговорка се е превърнала в неписаното правило на българския „конституционализъм“. 
Дефиниция на явната конспирация 
Повечето проблеми у нас могат да бъдат определени като явна конспирация, в която частни интереси се договарят доста публично и открито срещу обществения интерес. От тази гледна точка явната конспирация съществува там, където имаме необяснимо отклонение от стандартната политическа и икономическа логика. Когато цените на бензина са по-високи от тези в много по-богати от нас страни, когато политическата програма и идеология нямат значение, когато медии се използват за омаскаряване на хора, само заради това, че са политически опоненти – тогава явно имаме „договорености“ за постигане на печалби за десет души от по един милион. Или за трима по стотици милиони.
Органите на държавата, които са призвани да се борят с подобни „договорености“ – КЗК, банков надзор, КФН, прокуратура – обикновено са изпратени за лов на бели мишки. Да търсят „заговор“ – тайни срещи, перуки, балтони, бели покривки и тефтерчета. Безсмислеността на тези търсения се доказва от това, че дори когато намерят тефтерче или запис, на който банкер пее с шефа на БНБ „Назад, назад, моме Калино“, нещата не стават по-ясни, отколкото са били. В крайна сметка кое е истинското доказателство за „конспирация“: фактът, че БНБ не е упражнявала адекватен надзор над далаверите на банка, или фактът, че някой се е спявал с друг?
Та изводът е, че институциите, които трябва да защитават обществения интерес – 10-те лева за милионите хора – не си вършат работата, а гонят Михаля като търсят димни сигнали и тайни намигвания. А битката е наистина сериозна и тя ще бъде спечелена, само когато всепроникващото и саморазбиращо се „ти на мене, аз на тебе“ престане да бъде основното правило на политическата ни уредба. И когато говорим за реформа, тя би имала смисъл, ако е насочена срещу точно това правило. Друг е въпросът, че голяма част от играчите се координират много умело точно по принципа на явната конспирация точно срещу такива реформи. Конституционната, например.