Борислав Димитров и Радослав Стоянов

 

Новогодишните събития в Кьолн и други германски градове, при които редица жени бяха организирано нападнати, разбираемо предизвикаха възмущение в Европа. Националните български телевизии дни наред пълнеха сутрешните си блокове с темата. Но каква всъщност бе темата? Бежанци, мигранти, ислям. Канени бяха „специалисти“ и имащи отношение към мигрантски въпроси и нито веднъж хора, можещи информирано да говорят за сексуално насилие (полово базирано).

 

Рамкирайки дебата около мигрантите, мейнстрийм медиите забравиха да дебатират това, от което се възмутиха – насилието на жени. Там, където имаше леки проблясъци, че същината на проблема ще бъде дискутирана, осмелилите се да излязат от дискурса за прясно внесения в Европа от „бежанците“ феномен на насилие над жени, бяха обвинявани в политкоректност, бяха заклеймявани като защитници на мултикултуризма (доколкото това е укоримо).

 

И двете са нищо повече от опорни точки, умело използвани за политически цели от щатни коментатори в сутрешните блокове ала Ангел Джамбазки. Всъщност, тук не иде реч за никаква политкоректност. Може би щеше да е така, ако някой твърдеше, че трябва да крием кой е извършил престъпленията в Германия. Твърдим обаче, че етническата принадлежност на извършители на престъпления не бива да се преекспонира, тъй като така рискуваме (и вече се случи) да останем слепи за истинския проблем: сексуалното насилие е сериозен европейски проблем, не мюсюлмански.

 

Сексуалното насилие съществува в чудовищни размери дори и в богопомозания западен свят. Ако ни е грижа за жертвите на нападенията в Германия, ще говорим за това, а няма да си заравяме главите като щраус, обслужвайки корпоративни и политически интереси, обвинявайки за всичко „бежанците“. Да, проблем с отношението към жените и тяхната позиция в обществото съществува в различна степен в мюсюлманския свят. Както обаче и в християнския. И честно казано, да говорим на ангро за „мюсюлмански държави“, като че ли положението на жените в Саудитска Арабия и Турция или Иран и Индонезия е сравнимо е, буквално, проява на невежество.

 

Дотук много от вас ще са заклеймили текста ни с по-горните термини (плюс вероятно ще бъде наречен „толерастки“) и ще са се отказали да четат. Това е добре, тъй като това, което ще прочетете по-долу, хич няма да ви хареса.

 

При едни „културна особеност“, при други „държавна политика“

 

Ако за мигрантите насилието над жените е тяхна „културна особеност“ (както се твърди), то за българската държава то е официална политика. Ужасно звучи, нали? Не може да е вярно! Ама е!

 

На 1 август 2014 г. влезе в сила Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жените и домашното насилие (Истанбулската конвенция) – първият правнообвързващ документ в тази сфера на ниво Съвета на Европа, но България все още не е пристъпила към нейното подписване и ратифициране. Страната беше поела ангажимент да се присъедини към Конвенцията до юли 2015 г. Не само, че това не стана, но темата дори не бе повдигната в общественото пространство от властите.

 

Нещо повече, действащият български Наказателен кодекс все още, в 2016 г., предвижда, че престъпления за леки, средни и някои хипотези на тежки телесни повреди, извършени от „възходящ, низходящ, съпруг, брат или сестра“ се преследват само по частен ред с тъжба на пострадалия. Тоест – прокуратурата не се интересува от побой, например, извършен от съпруг над жена му почти без оглед на причинените травми, освен, ако жертвата не пожелае/успее сама да подаде жалба. Домашното насилие и съпружеското изнасилване все още не са криминализирани. Не са престъпления. В сила все още е чл. 158 от Наказателния кодекс, който дава възможност за прекратяване на наказателното преследване срещу извършителя на престъплението, ако се ожени за своята жертва.

 

И разбираемо: казаното важи с особена сила за политици, които имат реална власт върху решения по такива въпроси, но които до днес не бяха обелвали дума за насилието над жени. И изведнъж се преродиха в първи феминисти, когато „сигурността и честта на нашите майки, жени и дъщери“ (както писа във Фейсбук Радан Кънев) се оказа под обсада. Но къде бяха тези дарени с политическа власт гласове в много други случаи, когато можеха да се изявят като храбри рицари в защита на девойки в беда?

 

Минало забравимо

 

И докато по данни на ООН от 2003 г. (далеч преди увеличаването на бежанския поток към Европа във връзка с военния конфликт в Сирия) 40 процента от допитаните жени от Германия са отговорили, че са ставали жертва на физическо или сексуално посегателство, то през 2014 г. изследване на съдебната практика, проведено от Български хелзинкски комитет, показва, че 91% от убийствата на жени в България са извършени от мъже, 7% – при съучастие между мъже и жени, и 2 % – от жени.

 

И преди да сме се завтекли да спасяваме „нашите майки, жени и дъщери“, ще трябва да научим още, че в 35% от случаите убийствата и опитите за убийство са извършени от настоящ или бивш интимен партньор на пострадалата, в 25% – от неин брат, син, внук или друг близък роднина, в 31% – от друг познат мъж, и само в 9% – от непознат. В 19% от присъдите изрично се споменава, че жертвата е била подложена на системно физическо домашно насилие от страна на извършителя, а в 21% – че жертвата е била в напреднала възраст или страдаща от тежко физическо или психическо заболяване. Тези данни бяха оповестени в годишния доклад на организацията през март миналата година. Уви, те не провокираха обществено говорене (не дебат), каквото виждаме днес.

 

Хубаво е да си спомним и за случая на Нона Славова, която на 24 юли 2014 г. беше залята с боя от бивш интимен партньор и негови приятели, мъже, поради ревност, т.е. собственичество. Колко бяха публичните гласове, които да говорят срещу полово базираното насилие тогава? И колко бяха тези, които пишеха в Интернет как Славова „си го заслужава“?

 

В същото време петицията „Искам България да вземе мерки срещу насилието над жени“ на Български фонд за жените, макар и достигнала до медиите и открито подкрепена от някои посланици (ерго, имаше гласност), е подписана от... триста души. Триста души в 7-милионна България.

 

Епилог

 

Тази статия не цели да оневини никого. Тя казва само, че щом новогодишното насилие над жени така силно ни възмути, редно е да започнем да говорим за полово базираното насилие и да изискваме от правителството реални действия по гореописаните проблеми на национално ниво, а не непрестанно да етнизираме случилото се.

 

Казва още, че публичното говорене по темата у нас беше присвоено от тези, които искат да капитализират власт, а действителният проблем беше заглушен.

 

И че сега въпросът, който стои, не е допусна ли Европа грешка с бежанците и мигрантите и трябва ли или не да наказва извършителите на новогодишните нападения (разбира се, че да), а защо им приписва, че са внесли проблем, който беше тук и преди тях. Нека си отговорим откровено на въпроса кое прави полово базираното насилие преди „поканата на Меркел“ приемливо, а това след нея – не.

 

10.01.2016

 

* Заглавието е в стилистиката на някои сутрешни блокове на национални телевизии, които системно търсеха отговор на въпроса „ще изтърпи ли Европа мигрантите“.