Ако се абстрахираме от пожарите (което е трудно), летният политически шлагер е кой да бъде кандидатът за президент на "демократичната общност".

Самото название предполага, че всички останали общности у нас са недемократични или полудемократични, което очевидно не е истина. То издава нарцисизъм и липса на връзка с действителността, но не това е темата ми днес.

"Демократична общност" тръгна от името Съюз на демократичните сили, първата антикомунистическа коалиция, която седна на кръглата маса с елита на бившата БКП през януари 1990 г., за да договори мирен преход от тоталитаризъм към демокрация и пазарна икономика. Тогава определението "демократична общност" беше оправдано, доколкото то представляваше алтернативата на доскоро управлявалите комунисти.

СДС отдавна не е това, което беше и мястото му в българската политика заемат рой други, някои произлезли от него формации, обединени от либерално-демократични възгледи и прозападна политическа ориентация.

Това, което само шепа лидери на някогашната и днешната "демократична общност" осъзнаваха и като че ли все по-рядко осъзнават, е тежестта на названието, което сами са си дали. Те са приели да бъдат лицата на демокрацията в български условия.

Това означава, че когато сгрешат те, последствията носи демокрацията, когато хората не са доволни, недоволстват не срещу конкретния демократ, а срещу това, което той претендира да представлява, когато хората търсят алтернатива, те търсят алтернатива на демокрацията. Спомняте ли си Корнелия Нинова - "какво ни отне демокрацията?" (Не СДС, не Иван Костов или Желю Желев).

Масовият избирател не е философ, социолог или политолог. Когато дава гласа си, той не сравнява политически системи, а конкретни личности и ако номиналният "демократ" е очевидният губещ, губи демокрацията.

Така в българската политика се появи "Атака", точно в годината, когато България подписа договора за присъединяването си към Европейския съюз и току-що се беше присъединила към НАТО. Едно от условията за това е държавата кандидатка да отговаря на ред демократични критерии (известни като "копенхагенски") и, уж парадоксално, точно тогава се появи и влезе в парламента партия, чиято идеология е отрицание на тези критерии. Крайният национализъм, ксенофобията, антизападното и проруското говорене не бяха алтернативи на статуквото, когато българите преживяваха най-тежките години на прехода. Те станаха такива, когато стъпихме с двата с крака в "Запада".

По подобен механизъм, на разочарование и отграничаване от самообозначилия се като "демократичен" истаблишмънт у нас възникна "Възраждане" - рожба на несбъднати очаквания от европейското членство, основно сред маргинализираната и губеща от промените част от населението (каквито са подобни формации в други страни).

България не е единствената, в която избирателят гласува срещу лице, но наказва идеята, която то претендира да представлява. През 2005 г. мнозинството от французите гласуваха срещу тогавашния си президент Жак Ширак, но убиха проекта за европейска конституция с референдум.

През 2016 г. и 2024 г. американците гласуваха срещу елита на демократите, представляван от Клинтън, Байдън и Харис, но два пъти доведоха на власт Тръмп, чиято демократична репутация мнозина поставят под съмнение.

Пак през 2016 г. британците, основно в консервативната им част, гласуваха против Дейвид Камерън и извадиха страната си Европайския съюз.

В България се задават президентски избори. Скептичен съм, че т.нар. демократична общност ще се споразумее за общ кандидат. Познавайки я, съм скептичен и че тя ще престане да прави същото и да очаква друг резултат. Но си мечтая, че най-после може би ще потърси (не знам дали ще намери) кандидат, който не гаси телевизора със самото си появяване и не кара хората да мразят демокрацията и да си мечтаят за миналото.

Защото, както е тръгнало, един ден може Румен Радев и Костдин Костадинов да ни изглеждат приемливи на фона на идните алтернативи, които ражда реактивното гласуване.