Въпреки опитите за професионализация, с времето Държавна сигурност се превръща в затворена и стагнираща система, която рекрутира кадрите си въз основа на техния произход, не допуска естествена смяна на поколенията и не стимулира успеха. Въпреки това в прегледаните лични кадрови дела не се среща нито един случай даден служител да е подал рапорт за напускане по собствено желание и без да е нужно да бъде пенсиониран.

В същото време уволнението на служители от системата е голямо изключение, то може да се случи в ранния етап от кариерата само в случай на тежки дисциплинирани нарушения. Подобни крайни наказания обаче са по-скоро изключение, а практически най-тежките наказания, които се налагат, са „непълно служебно съответствие“ и „снемане от длъжност“, при това в повечето случаи те се отменят година по-късно като „изиграли ролята си“. Това се потвърждава и от статистическите данни, например посочените за 1965 г., когато от всички 121 наказани служители в системата, само един е уволнен.

Мъжки свят

Наред с това, комунистическата Държавна сигурност е откровено мъжка институция, в която на жените е отредена спомагателната роля на секретарки, машинописки и в най-добрия случай – архивистки. Не е случаен фактът, че в прегледаните лични кадрови дела фигурират имената само на две жени – Нанка Серкеджиева и Митка Гръбчева, като само за Серкеджиева може да се каже, че цялостният й професионален път преминава в структурите на Държавна сигурност.

През 1970 г. жените офицери съставляват едва 10% от общия брой служители в системата. Служебното и партийното ръководство на Държавна сигурност обаче следи внимателно за семейното положение и морал на своите служители, като още при постъпването си на работа неженените подписват декларация, че ако решат да сключат брак, ще поискат съгласието на ръководството, което от своя страна ще направи проверка на бъдещия брачен партньор. Тази проверка далеч не е формална, има случаи, в които ръководството не дава съгласие за сключване на брак.

Затвореността на системата, а и желанието да се избегнат подобни колизии нерядко води до сключването на бракове между офицери от Държавна сигурност и жени, които работят в помощните отдели. Наблюдава се и обратното явление – след брака съпругите постъпват на работа в поделенията на МВР. Обяснимо, подобни семейства често насочват своите деца (в повечето случаи – синове) към работа в системата на Държавна сигурност. Сравнително редки са „престижните бракове“, които подпомагат кариерното развитие на служителите – когато иска съгласие да се ожени за съветска гражданка, Емил Александров подчертава, че бащата на бъдещата му съпруга е работил в системата на ЦК на КПСС.

Всичко това допълнително затваря институцията като система, в която семейните връзки играят много голяма роля. Точно в тази семейственост могат да се търсят причините за липсата на критичен поглед към облика и начина на функциониране на Държавна сигурност от страна на бившите й служители след края на комунизма – с това те биха обезценили не само личния си житейски път, но и този на цялото си семейство, а нерядко – и на децата си.

Как в този контекст могат да бъдат обобщени принципите за кариерно развитие в Държавна сигурност?

Ефективността на всяка модерна институция зависи от това доколко тя се възползва от меритократичния принцип, при който растежът в кариерата се дължи на образованието, резултатите и успехите, които дават основание за издигане в йерархията и създават модел за подражание, следван от останалите. Комунистическата Държавна сигурност се отличава силно от този меритократичен принцип и в много по-голяма степен се доближава до предмодерните модели, при които предимство имат произходът и контактите по родствена или земляческа линия.

Терминът „меритокрация” не е възприеман еднозначно в науката – ако по отношение на цялото общество меритокрацията може да се приеме за спорен термин, то принципите, влагани в нея, се приемат за общовалидни при структурирането на модерната публична администрация. Това е и смисълът, в който се използва този термин в дискусията за институционалната култура на комунистическата Държавна сигурност.

От тази гледна точка основна отличителна черта на Държавна сигурност е нейният антимеритократичен характер. Израстването в йерархията на тази институция се основава на два формални критерия – произход и прослужено време. И двата принципа са даденост, която не може да бъде променена от образованието, качествата или успехите на служителя.

Принципът на изграждане на Държавна сигурност дори не е не-меритократичен, а е откровено анти-меритократичен, тъй като постигнатите резултати в работата не просто не подпомагат развитието на даден служител, а по-скоро му пречат. От всички началници на управления към края на комунизма единствените, за които може да се каже, че са заемали ръководни позиции благодарение на показаните в миналото резултати, са началниците на Икономическото управление Кирил Величков и на Техническото управление Илия Лингорски. (…)

Издигане, но само за агентите

Може да се обобщи, че ако Държавна сигурност действително представлява „социален асансьор“ за своите агенти и секретни сътрудници, то тя не е такъв социален асансьор за своите служители. Самото им приемане в офицерския корпус на Държавна сигурност е белег за привилегирован обществен статус, доказван чрез тяхната собствена биография или чрез произхода на техните родители.

Всичко това обаче предполага още един важен въпрос – ако служителите на Държавна сигурност са толкова зле мотивирани и съмнително образовани, а ръководните позиции са окупирани от далеч не най-способните в системата, как тази антимеритократична система успява да „опази“ сигурността на режима в продължение на четири десетилетия? Защото стабилността на режима се дължи на множество фактори, сред които външните не могат да бъдат пренебрегнати, но все пак отчасти това е заслуга и на Държавна сигурност.

Отговорът се състои в институционализирания произвол, с който оперира Държавна сигурност, или с други думи, правото й да взима административни мерки. Както първите репресии от края на 1944 и 1945 г. са до голяма степен произволни, също толкова произволни са и репресиите (макар и по-меки) в годините на късния комунизъм. Както през 40-те и 50-те години Държавна сигурност има право на извънсъдебни репресии (изпращането в лагери е само най-драстичната мярка, но към нея могат да се добавят изселванията и още много други), същото право на извънсъдебна репресия тя запазва и в годините на „развития социализъм“, макар и мерките да не са толкова драстични.

В условията на контролирана съдебна система и липсата на какъвто и да било институционален коректив на работата на службите, този административен произвол придобива ключово значение за разбиране на въздействието на тайните служби върху обществото. Държавна сигурност е навсякъде и никъде. Не съществува принцип, въз основа на който да може да се каже кой, кога и защо попада в полезрението на служителите й, или доколкото такъв принцип съществува, това е „принципът на тотализатора“, според сполучливия израз на Асен Игнатов:

„Спонтанно възникналият образ за играта на тото изразява точно една функционална особеност на комунистическата система. По аналогия с него можем да говорим за принцип на тотализатора, върху който почива – поне в известно отношение, цялата партийна и държавна машина, с която се упражнява комунистическото господство. Принципът на тотото характеризира не само разрешенията или отказите за излизане в чужбина, но и много по-тежките форми на репресия“ (Игнатов, 1994, с. 10-11).

Защо не откриваме каквото очакваме в архивите

Днес много хора са учудени, че не откриват нищо за себе си или за своите роднини в архива на Комисията по досиетата, въпреки че са убедени, че по стандартите на времето е имало за какво те да бъдат наблюдавани и следени. От друга страна е възможно човек да се окаже обект на Държавна сигурност за дребни провинения, включително от битов характер (разказване на вицове, изказано политическо мнение в тесен кръг и т.н.).

Силата на Държавна сигурност се основава на произволния начин на действие, съчетан с големите й административни правомощия и липсата на какъвто и да било контрол върху тях. Тя избира своите обекти произволно, а след това прилага към тях разнообразни административни мерки. Това става чрез организиране на анонимна „операция“, без разработката въобще да стига до „реализация“. От своя страна обектът в продължение на десетилетия не подозира каква е същинската причина за проблемите му – той може да е наясно за намесата на „невидимата ръка“ на Държавна сигурност, но така и да не допуска причината, поради която е бил застигнат от нея.

Точно този принцип на тотализатора обяснява възможността в годините на комунизма да възникнат и „дисиденти“ в класическия смисъл на думата – хора, постигнали известен успех и дори признание от самата комунистическа власт, които стават обект на преследване на много късен етап, когато това предизвиква голямо обществено, а в някои случаи и международно внимание. (…)

Тази система позволява на някои личности да постигнат публичност въпреки критичното си мнение, докато други, много по-малко известни и влиятелни хора попадат под ударите й за значително по-маловажни провинения. По същата причина Държавна сигурност може да вложи цялата си енергия за залавянето, отвличането и в крайна сметка ликвидирането на един далеч не толкова известен български емигрант като Борис Арсов, но в продължение на десетилетия да се задоволява само с агентурното „обезпечаване“ на много по-влиятелни и опасни от гледна точка на държавата емигранти като Ценко Барев и Стефан Табаков.

*Откъс от книгата „Държавна сигурност – предимство по наследство“ с автори Момчил Методиев и Мария Дерменджиева. Премиерата на книгата е в сряда, 24 февруари, от 17:30 часа в Централния военен клуб в София.