АЗ мисля... Прав СЪМ... Слушай МЕН! 

В началото беше аз. И аз беше бог... Така трябва да започва нашето днешно „евангелие“. Всъщност няма как да е „евангелие“ (ευαγγελιον - блага вест, от гр. ез.), защото вестите са бая горчиви.

Не ви ли се вярва? Замислете се у колко от нас е останал възторгът, тази радост от дара, който по същество представлява животът. И която радост е сигурен белег, че нещата са както трябва. Застанете на улицата и погледайте хората – само селският Мунчо е радостен.
Ако ви яде завист, вижте и тези в джиповете „Мерцедес“, „Порше“, „Ауди“ – изглеждат ли ви радостни? Дори стъклата им не са достатъчно тъмни, за да скрият киселостта им. Не говоря за пияни и замаяни от нещо друго – ухилени. Не говоря и за простаците, които по дефиниция минават през живота като през бостан – с едри крачки и гледат каквото могат да оберат.  За радостни питам.
Парадокс – колкото повече права делегираме на аз-а, който от това би трябвало да се чувства радостен, толкова по-безрадостни сме.

Системна грешка, значи. Не сме оторизирали – да го кажем модерно - когото трябва.
Ако вие си се харесвате напълно (а не казвам, че не трябва да се харесвате – това е друго), приемете, че говоря за себе си. Струва ни се нелепо, че онези диваци навремето принасяли волове, гургулици или дори децата си в жертва, за да не се маноса реколтата, или да не изригне вулкан. Сега на олтара на аз-а принасяме първобитни жертви. Колко от нас са се развели или емигрирали, или пият, или правят нещо друго, така че децата им примерно са само понятие от скайп? Висша форма на егоизъм и себелюбие е това. Да не можеш да жертваш нещо заради аз-а.
И ни вижте докъде сме се докарали – харесва ли ви? Всеки е прав и при толкова много прави никой да не е радостен.

Себелюбието е да завиждаш, себелюбието е да осъждаш. Ако завиждаш, значи смяташ, че заслужаваш повече от оная гад - ближния. Ако осъждаш, значи ти си по-добър, нали? От оня – наркомана, окаяния, закъсалия... Без да знаеш какви обстоятелства са го довели дотук и дали твоето наглед по-добро състояние, не е жив бонус от Бог, за който имаш твърде малка заслуга. Всъщност сме много по-крехки, отколкото се мислим – питайте някой с хронично болно дете.
Сетих се тия дни - защо ли остаряваме така грозно и продължително? Вместо да пукнем от раз като балон или пеперуда. Смятам - за да се смирим. Тогава почваме да прозираме, че аз-ът не е всичко. Че сме доста по-чупливи и маловажни, отколкото си мислим, докато мускулите и акълът те слушат, мацките/пичовете ти се лепят, а простатата спи като заклана и не алармира. Но когато имаш нужда от помощ за всяко отиване до тоалетната, това много те променя, нали? Изведнъж се сещаш за хората.
Самолюбието е много повече неща, отколкото ние – самохаресващите се ходещи селфита, си представяме. Когато родният ти брат, излязъл от една утроба с теб, е просто гаден претендент за оня имот, това е самолюбие. Да, сигурно ще получиш кирливия имот след 20 години дела, но какво ще загубиш? Колко тревоги, пари, омраза ще ти коства... Налагам се, следователно съществувам. 

Самолюбие е дори да не си вършиш работата като хората. Ти да си тарикатът. Разбира се 100 пъти повече егоизъм и себелюбие е и от страна на ония, които взимат 5000 лв. в закъсало предприятие, в което бачкаторите взимат по 400. Но за тази шайка няма смисъл сега да говорим – математически тя е малко число. Бог ще я съди – наблюденията ми върху българската съдебна система ме уверяват, че няма кой друг.

Като цяло себелюбието не е умно. То се мята и си блъска главата в стените, за да измисли нещо – като психичноболен, заключен в Карлуково. Склонно е да следва всякакви идиотски учения и философии, да хули това, което Бог му е повелил като норми на живот, само и само да не направи някаква малка жертва. Което е странно. Никой не иска волове и юници – просто 1 час с детето или 5 мин разговор с някой човек вместо с тъчскрийна. Себелюбието се върти в колело като откачен хамстер и не стига доникъде. Резултат няма. Ето ви обяснението за мрачните физиономии, които странно се появиха в уравнението ни в началото.

И да се надяваме, че ще ни мине от само себе си като хрема?... Няма да ни мине. Или, че ще ни мине с мантри като тия за позитивното мислене. Ще. Ама друг път. Когато остареем и всеки път започнем да си търсим ченето в супата ли? И в огледалото съзрем едно вече не чак толкова напето и гордо, прелестно създание? Трябва ли да чакаме?