Вчера видях нещо интересно – кметът на Видин тръгнал на война срещу частен приют за кучета. Събрали се няколко лекарки и на свои разноски започнали да събират безпризорни кучета, да ги спасяват от улицата и да търсят осиновители. Работят с дарения, с мрежа от поддръжници в страната и чужбина, и т.н. Искали на няколко пъти общината да им даде оферта за сграда под наем, в която отново на свои разноски да изградят цял приют – дори оферта не получили. Пък аз си мислех, че във Видин хората са на привършване, а не сградите?

Сега върху тяхното НПО се изсипало цялата войнска мощ на общинските контролни органи. Да, възможно е някоя наредба да са нарушили, ама то изискванията да построиш частен приют са толкова високи, все едно ще строиш ядрена електроцентрала. А и ако някаква група хора желае със собствени средства, труд и контакти да разреши един проблем на общината, не е ли по-близо до акъла на общинарите дори да им помогнат, а не да ги спират в това им начинание? Явно не. И по-надолу ще видим защо.

В същото време, гледката в общинския приют е до болка позната – я има 15 кучета, я не. Развозват се животни из цялата област с микробуси и се изоставят по полетата с надеждата да не се върнат в града. Кастрация пък години наред не се правила – нямало кой. Изобщо, нищо ново, което да не се се наблюдава във всеки по-голям град в България.

Понеже и аз съм „старо куче-общински съветник“, разпитах дали „4 лапи“ са се „вясвали“ по Видинско и дали случайно не са ги изогнили. Пак без изненада – и там ходили, и там предлагали на свои разноски да кастрират 350 кучета, стига общината да им предостави 3 квартири за два месеца, и от там били изгонени. Явно във Видин проблем с бездомните кучета няма – нищо, че при предпоследното си посещение в града, Меглена Кунева едвам се спаси от ухапване от един безпризорен четириног.

Разбира се, Видин не е изолиран случай, да не кажа, че там проблемите са направо детска игра в сравнение с по-големите и по-богати градове. Доброволните организации са изоставили всяка надежда да правят законни приюти и подслоняват животните най-често в домовете си и в частни ветеринарни клиники на съмишленици, докато се намери осиновител за животното (много често от чужбина). Международните организации като “4 лапи”, които провеждат масирани кампании за кастрация с дарения от чужбина, редовно удрят на камък. Там историята е дежа вю в почти всяка община – тъй като фондациите събират дарения за кастрацията на кучетата, но те не включват разходите по престоя на специалистите, общините биват помолени да покрият тези. От своя страна общините твърде често отказват да го направят, но не под предлог, че нямало проблем с безпризорните кучета, а с извинение, че нямало подходящи 2 или 3 квартири.

Защо се получава всичко това? Много е просто – това е един от онези проблеми, които са толкова очевидни, че всеки очаква да бъдат решени от общината или държавата, а те от своя страна нямат почти никакъв стимул да го разрешат. Представете си напълно нов град без нито едно безпризорно куче, без общински приют, без нищо. Представете си сега как в този град идват 10 000 бездомни четириноги – гражданите започват да се оплакват, общинският съвет и кметът правят общинска фирма с бюджет 1 милион лева, отделно отиват пари за строеж на общински приют. За шеф на фирмата се назначава един човек с добра заплата, който всяка година получава нов 1 милион да „решава“ проблемът. Само че има малка подробност – ако този проблем бъде разрешен, всички кучета бъдат кастрирани, някои от тях осиновени, а други просто умрат без да оставят потомство, то „нашият” шеф ще загуби своята заплата, както и възможността да разпределя 1 милион лева годишно по „предназначение“. Е, какъв му е стимулът на този човек? Да разреши проблемът? Или да не го разреши, че дори да го влоши? Надали отговорът е труден.

Надали е толкова трудно и да се отговори кой би могъл да разреши проблемът – хората, които имат реален стимул да го направят. Например, тези хора, за които грижата за животните е лична кауза и които са склонни доброволно да й отделят пари, време и труд. Или тези хора, които търпят в много по-голяма степен концентрирани негативи от безпризорните четириноги – надали е изненада, че дори в най-големите затворени комплекси, няма нито едно улично куче. Но за да го направят, законът и общинските власти трябва да им дадат възможност – по-лесно и бързо създаване на частни приюти, дори определени стимули за хората, които желаят да направят това, политика на отворените врати към кампаниите за кастрация с пари от дарения, и т.н. Както беше казал професорът по икономика Стивън Лендсбърг: „цялата икономическа наука се побира в 4 думи – „хората реагират на стимули“. Днес имаме система, която е поверила разрешаването на проблема с кучетата на хора, които имат естествен стимул да не го разрешават и която възпрепятства по всякакъв начин хората, които имат естествен стимул да го разрешат. Тогава, защо се чудим, че той не е разрешен?

 

 

 

 

 

350 кучета кастрирани

5 човека са спали в 3 стаи

50 лева стая

100 лева командировъчни

2 седмици