Много са новините през седмицата, които заслужават по-обстоен коментар, но ще избера събитие, което остана в сянка за повечето български медии. Не ги виня, имат толкова много политика за „смилане“ и „осмисляне“, че до промяна в стратегията на Газпром като цени и формули едва ли им е останало време.

Времена, нрави.

Дългоочакваното се случи, макар, че касае не всички контрагенти на руския газов монопол.

Отначало Газпром опита с аукциони на които да предлагат обеми от газ на определени спот цени – получи се, макар и не съвсем успешно. Част от обяснението е, че уж търг, а продавачът се опитва да налага свои условия на пазар с излишък от предлагане на газ. И трябваше да се намесват пиарите за да изтълкуват в аванс успеха. Следващият път може и да стане, особено ако условията са по-пазарни.

След това Газпром се опита да разшири кръга на купувачите, като им предлагаше всякакви количества на почти всякакви цени – най-вече по формулата -най-близък хъб плюс премия, без никакви обвръзки с нефтените цени - само и само да задържи и ако може увеличи пазарните си дялове.

Докато се бореше да запази монопола си при износа на природен газ от Русия срещу все по-агресивните Роснефт и Новатек, Газпром пое риска от конкуренция по европейските пазарни правила. Не мислете, че това ще засегне България или другите страните от Централна и Източна Европа, защото е възможност, която трябва да изискваш, а не да очакваш като коледен подарък.

Привилегията да играят с Газпром по пазарни правила по най-новото споразумение имат немската EoN и френската Engie. Общото в случая е Северен поток – 2, където всички компании са акционери. Москва разчита на лобизма на тези компании за да „мине“ проекта през ЕК. Остава само Шел, но е въпрос на време и тя да се присъедини към новите условия и към отказа от нефтеноиндексирани цени при договорите с Газпром.

Пренастройката на руския газов монопол в работата със западни партньори върви от 2012 година, когато Ени успя да включи малка част от ценовата формула да отразява спот котировки. Много силен мотив за руския газов гигант бе не само антимонополното разследване на ЕК, което даде силни козове на европейските компании да водят арбитражни дела срещу Газпром за надвзета сума за природен газ, но заделяните почти всяка година близо 4 милиарда долара за погасяване на подобен тип претенции и задължения.

Не мислете, че Булгаргаз не можеше да се възползва от тази попътен вятър. Можеше и още как да вземе „със завързани очи“ най-малко 350 милиона долара за надплатен природен газ към Газпром след 2012 година. Просто трябваше да докаже, че цените които е плащал не са пазарни, а при изобилие от арбитражна практика никак не бе трудно да се съпоставят цените по договорите и платеното с цените на германската граница. Но не би. Ръководството действа „стратегически“ – за какво да си разваляме дослука докато говорим за големите енергийни шлемове и проекти като Южен поток и за хъбове. Приказки, слова, намерения, дори оплаквания за натиск от Русия – и накрая оставаме със сметката. Тривиално и скучно.

Странното в подобна позиция, че именно западните партньори на Газпром си остават предпочитани, не на последно място защото си търсят парите. Ние оставаме в миманса с наведените глави и прекършена воля.

Не си мислете, че в ответ на нашата „благосклонност“ да не си търсим парите от Газпром получаваме някакви изключителни цени или отстъпки. И до ден днешен разликата в цената, която плащаме на Газпром за природен газ – измерена на Исакча и тази по която той доставя природен газ на границата на Германия, именно на тези компании, които го съдят се измерва в абсолютно изражение с цели 32 долара за хиляда кубически метра, което формира близо  20% от стойността. Съдиш, уважават те, примиряваш се, плащаш по най-високата ставка.

Газпром пое риска да играе на принципа "цена хъб плюс премия", защото прогнозата за цените на нефта са неутешителни, а и съзнава огромното си предимство спрямо всеки друг конкурент при ползването на транспортната инфраструктура в Украйна, Централна и Източна Европа. Играта не е без своите рискове, най-вече поради високата себестойност на руския природен газ, която варира в зависимост от находището и измерена до точките на доставка в Европа – между 120 и 150 долара за хиляда кубически метра.

Но при транспортните разходи Газпром няма никаква конкуренция, поне докато разчита на междуправителствените споразумения, които му дават изключителна привилегия. Освен това Газпром добива много газ – близо 100 милиарда кубически метра, който не може да пласира, при което маргиналните разходи се свиват значително и компанията може да се конкурира на определени пазари, за определено време със силно занижени цени.

На примера на България сравнение между нефтеноиндексирания ни договор и хипотезата за доставка по формулата хъб Баумгартен плюс транспорт плюс премия дава допълнителни ползи на Газпром от близо 23-25 долара на хиляда кубически метра при равни стартови условия при хъба.

Именно тук е "заровено кучето“ при привилегията да бъдеш хъб, да бъдещ референтна точка при определяне на цената на природния газ – каквито са германската граница или който и да е действуващите хъбове в Западна Европа. Каквито и успехи страните от Централна и Източна Европа, включително Турция и Украйна да имат при намирането на алтернативни източници за доставка, тяхното ценообразуване винаги ще бъде реперирано към съществуващите хъбове извън региона, с добавката на нормалната премия, но с високи транспортни разходи, които могат да достигнат до 60-70% от крайната цена на доставка в България, Румъния, Гърция или Турция.

И така ще бъде докато системните оператори не хармонизират и свържат тарифите, като предлагат гъвкави интегрирани продукти с много входни и изходни точки, прицени за пренос, който да конкурират тези на Газпром.

 

Иначе и след като Газпром прие да играе по пазарни условия още дълги години няма да се освободим от трансформираната в пълна пазарна доминация „естествена“ монополна позиция.