Слънцето спряно сърдито пече

Изобщо няма да се учудя, ако го направят като във фонда за лечение на деца. Да влязат маскирани и въоръжени в историческия музей в Сливен. Да арестуват директора и научните работници. Да ги разпитат къде крият, как така си позволяват да прикриват, в резултат на каква корупционна схема укриват костите на Хаджи Димитър. Да изземат от фондохранилището онова сандъче, в което музейните работници от Сливен също биха много искали да са костите на Хаджи Димитър, но за съжаление са кости на неизвестен четник. Да покажат по телевизора човешки останки от неколкократни препогребвания. Да назначат до часове нов персонал, който патриотично и патетично да обяви, че Хаджията най-после ще намери покой след героичната си смърт. 

Защо си мисля, че може да стане така ли? Защото през няколко години спорът чии кости са складирани във фонда на сливенския музей избухва с подновена сила. И за
защото сега имам сериозни основания да подозирам, че след като науката не потвърди с нито едно доказателство смятаната за по-патриотична версия, дошъл е моментът този въпрос да се реши не с исторически, а с политически средства. Нужни са ни поводи за патриотизъм, значи трябва да бъдат доставени. Любопитството към „онова сандъче в сливенския музей“ в последно време пак расте, този път и натискът. Ето какво знае и казва историята по този спор.

Според официалната историография Хаджи Димитър е загинал в неравно сражение (около 35 четници срещу 700 души турска войска) на 18 юли 1868 г. на връх Бузлуджа. Вестник „Courier d’Orient” описва битката: "И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук.” 

По подобен начин сражението е описано и в спомените на оцелелия участник Христо Македонски: “Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки от нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защищава, но падна убит„. Такава е версията и на Захари Стоянов. И на вестник „Дунав” от 8 март 1870 г.: „По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър, познат по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.” Един от другарите на Хаджията, Кръстьо Минков, видял след битката в Търново главата на войводата, побита на кол. Може и да ни се иска смъртта на красивите да е по-красива, но тя е била такава. Няма самодиви в бяла премяна, има отрязана глава.

Поезията и фолклорното съзнание обаче поправят тази героична, но прозаична смърт.  Освен да загине, за героя е важно след това да е загадъчно жив, да обикаля Балкана, да се явява на нищо неподозиращи селяни, конят му да се мярка между дърветата, сабята му да блесва и да ослепява очите. Крали Марко, Вълчан войвода, цар Иван Шишман – всички те са заподозрени в живот след смъртта. Хаджи Димитър – също. Повод за това в последните години става книгата „Кадрафил – върхът на безсмъртието”, Академично издателство на ВУ „Земеделски колеж”, Пловдив, 2009. В нея се разказва това, в което селяните от Свежен искат да убедят останалите кажи-речи от годината на Освобождението, когато вече свободно е можело да се говори на тези теми и когато започнала голямата надпревара кой колко голям принос има в освободителните борби. 

Накратко версията на село Свежен звучи така: след като е бил ранен на Бузлуджа, Хаджи Димитър е пренесен на 30 км до връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, където след месец умира от раните си. Какво значение има дали войводата е издъхнал през юли или през август, на Бузлуджа или 30 км по на юг, ще кажете. Версията е конструирана около нещо по-важно – какво се е случвало през този един месец. Тя твърди, че през лятото на 1868 г. говедарите Паско и Христо от село Аджар /сега Свежен/ срещнали двама четника, които носели тежко ранен, зовели го Хаджи Димитър. Говедарите дали храна на тримата, след което съобщили на първенците в селото. Те от своя страна наредили на селяните да хранят ранения и двамата му другари. Цял месец хората от Аджар и съседното село Мраченик носели храна на тримата, никой не продумал, никой не донесъл на турците. Налага се да напомним, че това се случва във време, когато за издаването на четник се плаща награда. Предател в Аджар обаче не се намерил, нито в Мраченик. Една сутрин говедарите намерили войводата мъртъв. Кожата на ръцете му била одрана, за да не личат татуираните инициали. Трупът бил допълнително обезобразен, за да не се познае дали е тяло на християнин или мюсюлманин. Двамата другари на Хаджията били изчезнали. Защо не са почакали  ятаците си? Защо не са погребали своя войвода, а са го драли и рязали, преданието не обяснява. Впрочем обяснява: направили го, за да предпазят селото, в случай че турците намерят трупа. Турците е нямало да намерят трупа, ако е бил погребан, но това е друга тема. Засега всичко трябва да е като в народна песен – селото не предава ранения, макар това да застрашава живота им, другарите на ранения опазват селото, макар това да им струва да обезобразят мъртвия си войвода. А то прилича на народна песен, защото е точно такова. 

Хайде да се опитаме да си представим село Аджар в лето 1868-мо. Хората там не биха могли да знаят много за Хаджи Димитър. По това време той не е бил известен дори в родния си Сливен /защото го е напуснал през 1861-та, а дотогава е бил пращан от баща си да работи в селата по поречието на Тунджа, за да е надалеч от турски очи/, камо ли в Аджар. Не е имало новини по онова време, не е съобщено в праймтайм, че четата е преминала Дунав и се движи от бой на бой по билото на Стара планина. Името Хаджи Димитър не би могло да говори нищо на разположеното по средата на нищото село Аджар. Да не говорим, че в четата е имало още един Хаджи Димитър – с фамилия Хаджиатанасов, от Тулча, с година по-малък от войводата, с неизвестна съдба след сражението на Бузлуджа . 

Дванайсет години по-късно обаче, две години след Освобождението, името Хаджи Димитър вече значи много. Тогава за първи път, на 11 ноември 1880 година, вестник „Марица” оповестява тази версия, съобщавайки, че костите на войводата са пренесени от планинския гроб в селото /второ погребение/, опелото извършил Гервасий. Новината стига до майката на Хаджи Димитър. Баба Маринка тръгва към Аджар да прибере костните останки на сина си. Снегът я спрял в село Домлян. За костите отива неин пълномощник. Когато ги видяла, тя…

Тук версията се разклонява на две. Според свеженци баба Маринка погледнала черепа и казала, че да, това е нейният син, познала го по липсващия зъб. Кой е бил свидетел на тази страшна среща, не се казва. В Сливен обаче има друга версия и нейният носител е известен – не само по име, но и със славата си на производител на оръжие, Асен Макасчиев. Неговият баща Георги, който бил близък до семейството на войводата, разказвал точно обратното. Като дете Хаджи Димитър загубил зъб при сбиване за едно куче с по-голямо момче. Точно защото в черепа не липсвал този зъб баба Маринка казала, че това не е синът ѝ, но все ще е някой четник, затова донесла останките в Сливен и ги погребала в църквата „Св. Никола”/трето поред погребение/. Знак не бил поставен. Години по-късно, когато баба Маринка вече не била жива и в Сливен пристига като митрополит същият оня Гервасий от опелото в Свежен, бил поставен надгробен паметник с името на Хаджията. Майката обаче вярвала, че синът й е загинал на Бузлуджа, затова през 1884 и 1885 година посещава тържествата на върха и слуша речите, в които се говори как на това място е оставил костите си Хаджи Димитър. 

През 1935 г. в Сливен се открива паметник на войводата. По настояване и на Сливен, и на Свежен, БАН дава мнението си за спора. Комисия, начело с акад. Никола Начов се произнася: „Академията няма основание да подкрепи мнението, че раненият на Бузлуджа е бил носен 30 км до Кадрафил, където починал.” С огромно съжаление сливенци не поставят пренесените останки в костницата на паметника. Още веднъж, през 1954 г., когато се подготвя за паметник къщата на войводата, сливенци молят БАН да преразгледа въпроса. Академията отново отговаря: костите в Сливен не са на Хаджи Димитър, уместно е да бъдат погребани в двора на къщата като останки на неизвестен четник. Така и става/четвърто погребение/. Години по-късно, при реконструкция на музея /1970 година/ костите са извадени и сега се съхраняват в Регионалния исторически музей

Спорът се ожесточава след като версията за патриотизма на свеженци се пласира шумно в няколко предавания на телевизия „Скат“. В интернет се появяват статии за кощунствено отношение към костите на големия войвода. В интернет енциклопедията „Уикипедия“ ту пише, че Хаджията е загинал на връх Кадрафил, ту на връх Бузлуджа. Наближи ли рожденият ден на войводата (10 май) битката се подновява, а натискът върху музея се връща. В нея често се споменава, че един ДНК анализ може да реши спора завинаги, но досега действия за такова нещо не са предприети. Възможни ли са изобщо?

На практика – да, възможно е. Да се вземе проба от костите в прословутото сандъче е лесно, макар че те са увредени от времето и от препогребвания. За щастие известно е къде е погребан Тодор, брата на Хаджи Димитър. Той бил ранен тежко преди да стигнат Бузлуджа. Войводата решил да го остави в село Дебел дял да се грижат за него. Сцената била страшна, разказва Христо Македонски. Войводата дал златни грошове на човека, в чийто дом го оставил, Петър Бурунсузина. Тръгнала четата и Бурунсузина изтичал при пашата да предаде Тодор – за наградата. Дори пашата се отвратил от него, заплюл го и не му дал пари. След време, племенникът на Хаджи Димитър, македонският войвода Кръстю Асенов отишъл в селото да убие Бурунсузина. Попитал за него и разбрал, че никой в селото от години не говорел с предателя. Живеел някъде накрая, някъде извън, като скот. Намерил го Кръстю Асенов, но не го убил. Видял една човешка развалина, в която не могъл да пусне куршум. Просто го заплюл. Гробът на Тодор е край село Дебели дял. А какво става с костите на самия войвода, погребан според другарите му и свещениците край Бузлуджа? По-късно те са събрани в саркофаг, който е вграден в паметника на Бузлужда. Според научните работници да се вземат проби оттам е трудно, но не невъзможно. Едно ДНК изследване не просто ще сложи край на съчинения спор. То ще позволи да се погребат и въпросните останки от сандъчето без инвентарен номер, просто защото в момента не се знае какво точно съдържа. Със сигурност – бил е четник, много вероятно съименникът на Хаджи Димитър от Тулча. 

Ако всичко това ви напомня на историята с костите на Васил Левски и в съзнанието ви се мерва името на Николай Хайтов – прави сте. През 1993 година Хайтов публикува във в. „168 часа“ обширна статия, че истината за Хаджи Димитър се потулва и историческата наука не си е казала още думата. Някои хора наистина имат навика да влизат в историята през гробищата. А историята си я е казала – и през 1935-та, и през 1954-та. Но сега Институтът по история към БАН е безразличен. 
В спомените на Христо Македонски се описва как само часове преди битката на Бузлуджа Хаджи Димитър се е скарал на двамина, че изяли парче хляб, без да го поделят с четата. Този ли човек ще се подпре на нечие рамо и ще тръгне да се спасява, докато четата се бие? Какво дребно и гладно нещо в себе си искаме да нахраним с това ровене в костите?