КРИСТОБАЛ КАРТВАСЕР, КЪРК ХОКИНС* 

Популизмът вече е навсякъде. Докато в последните десетилетия популистките сили бяха свързвани с Южна Америка, от началото на 90-те насам популистките лидери напредват и в Източна, и в Западна Европа.

Вярно е, че популизмът печели избори в Европа много рядко, но пък популистките партии присъстват в парламентите почти навсякъде в региона.

Всяка една страна от Стария континент има поне една популистка сила от радикалната десница, като Националния фронт във Франция или партията „Право и справедливост“ в Полша. Всички тези формации се обявяват против имиграцията, бежанците и мултикултурализма. В отговор се появиха нови популистки сили и в левицата, които напоследък набраха сила и настояват за край на политиката на финансови икономии и за повече регулации на финансовите пазари, като например „Подемос“ в Испания и СИРИЗА в Гърция.

В това време радикално леви популисти в Южна Америка вече управляват, като трите най-сериозни примера са Уго Чавес (наследен от Николас Мадуро) във Венецуела, Рафаел Кореа в Еквадор и Ево Моралес в Боливия.

Могат ли всички тези случаи да бъдат приемани като част от един и същ феномен?

Отговорът е „да“. Все повече изследвания разкриват, че въпреки реалните различия между популистите по света, те споделят общ възглед. Популисткият възглед може да бъде описан като отделна идеология с две главни характеристики: идеята, че обществото е разделено между „корумпирания елит“ и „честните хора“, както и вярата, че политиците трябва преди всичко да се съобразяват със суверена - т.е. народа.

От тази гледна точка популизмът има две противоположности: елитаризма и плурализма. Елитаризмът препотвърждава съществуването на морално разделение между „народа“ и „елита“, но преобръща оценката за тях: елитаристите нямат доверие на „народа“, който е приеман за ирационален и опасен, докато вярват в превъзходството на елита (само помислете за технокрацията).

Противно на това, плурализмът не вярва в разделението между „народа“ и „елита“ и твърди, че обществото е съставено от индивиди и групи с разнообразни виждания. Според плурализма това разнообразие е сила и затова той подпомага размяната на мнения и въвежда необходимостта от постигане на компромиси.

Кратко проучване на тези две концепции ни помага да разберем защо популизмът има трудни отношения с демокрацията. Вярно е, че защитата на правото на суверена е присъща за демокрацията, но съвременните демократични режими се опитват да защитават малцинствата и да разчитат на институции, които не зависят от мнението както на настоящето правителство, така и на гражданите (например централните банки, конституционните съдилища и многобройни международни организации).

Следователно, популистите не са задължително срещу демокрацията по същество, а са срещу съществуването на ограничения пред народната воля. Не е съвпадение, че популистите и в ляво, и в дясно в Европа гледат на Европейския съюз със скептицизъм, защото той жестоко ограничава възможността на правителствата да определят своята икономическа и имигрантска политика.

Как да обясним доброто представяне на популистите на избори?

Този въпрос изобщо не е прост, защото популизъм има както в по-богати, така и в по-бедни държави (например Швеция и Гърция), както в страни с по-високи, така и с по-ниски оценки за демокрацията (например Австрия и Еквадор).

Въпреки това, ние предлагаме теория, която ни помага да разберем защо различни държави преживяват успеха на популисти на изборите. Има четири ключови елемента.

Първо, проучванията показват, че огромното мнозинство от индивиди имат популистки нагласи; те обаче са спящи, т.е. хората имат латентен комплект от нагласи, които се активират само в определен контекст. С други думи, повечето от нас имат по един Уго Чавес в себе си, но той е скрит и не определя всекидневните ни политически предпочитания.

Второ, определен контекст прави възможно активирането на популистките нагласи. Например, корупционните скандали или размиването на границите между традиционните политически партии правят твърде вероятно обикновените граждани да започнат да използват типичните за популизма категории „корумпирания елит“ и „честните хора“. Колкото по-малко се чувстваме представени от съществуващите политически опции и колкото повече те се делегитимират, толкова по-вероятно е „Уго Чавес"-ът в нас да се събуди.

Трето, лидерите играят ключова роля в политизирането на тези проблеми и в предлагането на популистка интерпретация на ситуацията. Така например в разгара на икономическата криза в държавите в Южна Европа, партии като „Подемос“ в Испания, „Сириза“ в Гърция и движението „5 звезди“ в Италия говорят за съществуването на каста, която се е обогатила за сметка на народа, който е бил измамен.

И накрая, колкото е вярно, че такива лидери и популистки партии се появяват заради горните три фактора, така е и важно да се отбележи, че тяхното електорално присъствие във времето и способността им, евентуално, да управляват зависят основно от техните собствени силни и слаби страни.

Често успешно представящите се на избори популистки партии имат харизматични лидери, които могат да осигурят необходимото единство на тези иначе разнообразни движения. Тези лидери обаче често се опитват да изградят организации, които да ги надживеят, като създават нови политически кадри и на практика управляват. Следователно, популистките сили са често преходен феномен, въпреки че оставят след себе си важни икономически и политически последици. 

-----

* Статията е на университетските преподаватели Кристобал Картвасер от Чили и Кърк Хокинс от САЩ. Публикувана е в Opendemocracy.net. Преводът е на Клуб Z.