Преди време всички медии по света разпространиха речта на естонския президент Тоомас Хендрик Илвес пред Европейския парламент, в която той цитира Йейтс, говори за Шуман и Моне и очертава бъдещето на e-Европа. Прочетохме я, възхитихме се. Прочетохме я отново и нещо ни загложди. Може ли български политик да говори по този начин, да звучи така магнетично, убедително, да бъде завладяващ, да бъде различен по немахленски начин.

Да не ни залива с клишета, с безсмислици, с откровени лъжи, завоалирани зад чиновническа фразеология. Или незнание и повърхностност, които са компенсирани от балкански хумор (който е чудесен, но за маса), дебелашки шеги и съмнителни мъдрости. (Това в разчупения речови вариант.)

Примерът с Илвес, а не с фигура от световна сила, е съвсем съзнателен. Естония е малка държава без претенции за велики водачи, за гръмовност, но с лидери, които излъчват много концентрация на мисъл, целенасоченост и естественост.

Точно обратното на това, което по правило ни се поднася на българската политическа сцена.

Политиците ни изглеждат обединени и подвластни на клишето. То царува в маниера им на говорене, в поведенческия им стил, като всичко това е израз на определено мислене (или прикриването на липсата му).

Крачката до обикновен глупак

Клишето е стереотипен израз в речта, заучени фрази, лишени от съдържание. По определението на Cambridge Dictionary e „твърдение или забележка, които се правят твърде често и поради това не са оригинални и не са интересни“. Това е по-меката дефиниция. Френският поет Жерар дьо Нервал прекрасно синтезира същността на термина: „Първият мъж, който е сравнил жената с роза, е бил поет. Вторият – обикновен глупак.“ За Хана Аренд клишето прикрива липсата на мисъл, то е страх от реалността.

Клишето е фраза, която най-често дрънка на кухо. Тя в по-добрия вариант повтаря удобни истини, но обикновено не носи никакво послание.

Няколко цитата. Те са извадени от интервютата на един български вицепремиер и на един министър. Избрани са съвсем произволно.

Трябва да се извърши задълбочена проверка.
Имам принципна позиция.
Ще изготвим стратегия, план.
Реформата ще се състои.
Поставили сме срок.
Ще си комуникирам институционално по реформата с всички страни. За мен е важно да се свърши работата.
Работата на министъра е да отстоява принципно правилните решения. Моята работа е да внеса добри закони, които отговарят на стратегията.
Прекият избор да се преформатира.
Реформата не е нито заради Брюксел, нито заради партиите – тя е заради хората.
Считам, че независимо дали са в опозиция или не, отговорните политици следва да подкрепят разумните предложения.
Трудно е да постигнеш съгласие.
Ние ги уверихме, че приоритетно в правителството това е основен приоритет и няколко пъти премиерът призова и на Министерски съвет изрично каза: законите се гледат с приоритет.
Това е позитивна инициатива.
Това ще бъде в центъра на усилията през моя мандат…

И т. н. В случая цитатите са от Меглена Кунева и от Екатерина Захариева. Но с голям успех биха могли да бъдат на огромното мнозинство от членовете на кабинета, както и на голяма част от управляващите (преди и сега).

Примерите са безброй. Всъщност много по-сложно е да намериш доказателство за обратното.

Да, клишето е удобно, клишето е необходимо, полезно. То става опасно обаче, когато трябва да прикрие липса на собствен характер, липса на интелигентност, на емоционална и политическа зрялост, на желание и възможност да поемаш отговорност, на познания, когато издава предпазливост, посредственост, страх.

Партийни клонинги

Имате ли чувството понякога, че всички членове на парламентарната група на ГЕРБ са клонинги на шефа си Цветан Цветанов (на когото трябва да признаем вкарването в широка употреба на  езиковия шедьовър на правната мисъл „обосновано предположение“). Независимо от пол, възраст и тегло те се сливат в едно изморително партийно клише, което повтаря неуморно опорни точки – за успехите на ГЕРБ, построените магистрали, санираните блокове и преборената контрабанда. Независимо каква е темата. Клишето ги завладява изцяло – не само езиково, но и като поведение, като реакции. Получава се стройна армия от депутати – ходещи клишета, които трудно могат да бъдат разграничени един от друг. Клонирани – макар и по друг образ и подобие, са и депутатите от ДПС.

Когато си в опозиция, се предполага, че разполагаш с по-голяма свобода. Необосновано предположение, когато се говори за БСП. Често представителите на соцпартията представляват чак тъжна гледка с невъзможността си да говорят естествено, интересно и целенасочено. А безсмислието в опозиция, когато си лишен от власт, е съвсем непростимо. БСП обаче твърдо се е впила в клишето за „социалната справедливост“. Пример как нещо иначе важно може да бъде доведено до термин, напълно изпразнен от съдържание, благодарение на колективните усилия на червените. Което показват и изборните резултати.

Вдясно опитите за неклишираност имат частичен успех заради високото ниво на индивидуалност, собствено и експертно мнение на част от депутатите там. Във вътрешната парцелираност на Реформаторския блок обаче, където властват темите за разцепление, конфликти и разделението по голямата цел – съдебната реформа, това има малко значение. Самият лидер на ДСБ Радан Кънев с всички данни да разчупи стереотипите, с излъчването си за лична почтеност, речовитост и последователност все повече се вкарва в тази рамка и все повече заприличва на клишето на неуспяващ политик, лидер на малка дясна партия.

Президентът рециклира речите си

Неприятното е, че първите ни държавници също не предлагат разчупеност на изказа, творчество, езикова култура, възможност да импровизират, да бъдат емоционални, да звучат новаторски, да имат идеи, да използват афоризми, интересни цитати, да познават световните и родните класици, да демонстрират обща култура. Да, прекалено много изисквания, нали?

Всяка реч на президента Росен Плевнелиев трудно може да се различи от предишната независимо от повода и мястото на произнасянето й. Най-отличителното й качество е, че тя е… скучна и безцветна и поражда безмерна досада. Дали Плевнелиев говори на 3 март, прави обръщение към парламента или към българските граждани на Нова година, няма никакво значение. Там винаги се смесват енергийната ефективност, демократичните ценности и националният идеал, представен от дежурна реплика на Левски (дълга поредица от политици без никакво притеснение от вредите, които нанасят, превърнаха и фигура като Васил Левски в тежко клише в речите си). Президентът неуморно рециклира едно и също. Звучи ли вдъхновяващо? Всеки доклад от Брюксел, написан на тежък бюрократичен език, е с пъти по-вдъхновяващ и завладяващ.

Председателят на парламента Цецка Цачева напоследък говори все по-малко, което е в нейна полза. Така се спасява от затвърждаване на наложеното усещане, че владее до съвършенство кухата фраза. Най-голямото качество на Цачева е, че се опитва да не натрапва своята клишираност.

Борисов се самоцитира

Премиерът Бойко Борисов изглежда като голямото изключение. Изглежда. Въпреки цветистия си езиков стил, народняшкия хумор и непосредствеността, гъвкавостта и способността да управлява езиковата ситуация, да поднася изненади и да внася напрежение, Борисов все повече се превръща в клише – на самия себе си. Той е онзи, който решава като последна инстанция, бащицата, който прегръща деца и жени на средна възраст – винаги с един маниер. Той твърде често се самоцитира, като все повече залага на добре повтаряни „истини“, на неща, които са очевидни или които са пожелателни. Не е случайно, че Борисов не обича да държи речи, не произнася слова, не звучи вдъхновяващо или задълбочено, не се вкарва в по-сериозни дискусии, които изискват компетентност или по-всестранна подготовка.

Борисов обаче изпреварва всички останали. Той ги е надраснал. Накарал ги е да му подражават – неуспешно. Борисовият клиширан сленг е самобитен. 

 „Новговорът“ на политическата класа

В „1984“ Джордж Оруел създава и специален език за своята антиутопия – т.нар. новговор. Това е контролиран език, изфабрикуван в тоталитарната държава Океания като инструмент да ограничава свободата на мисълта и идеи, които представляват заплаха за режима като свобода, индивидуалност, мир. Всяка форма на мисъл, различна от партийно конструираната, е определяна като престъпление на мисълта. Там се говори със строго фиксирани думи за всяко нещо, импровизации са недопустими.

Клишираният изказ на българската политическа класа днес много се доближава до идеята за новговора. Строго фиксирани клишета – бюрократични или партийни, заменят конкретността и откровеността. За корупцията, престъпността или съдебната реформа винаги е по-лесно да се говори с баналности, които не означават нищо.

Защо българските политици обичат клишето?

Някои от тях толкова могат. (Повечето толкова си могат.) Формулирането на умно, смислено и индивидуално послание не е лека работа. Трябва акъл, трябва и воля. Изисква напрежение. Другите, дори и интелектуално да са подготвени, предпочитат утъпкания и удобен път на нищоказването, което прикрива конформизъм и нежелание за конфронтация.

Всъщност освен досадата, която предизвиква, клишето, така масово окупирало родния политически живот, разкрива и тежката липса на съзнание за мисия. Това е и част от отговора на въпроса защо няма обаятелни, силни, интелигентни и почтени (не псевдозаместителите им в различни популистки версии) водачи в България. Някои, чиито речи да се помнят, да останат за историята и да се цитират в учебниците.

-----
* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през април 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.