Как изглежда една умираща идеология? Както с повечето неща, литературата може да ни помогне. В Red Plenty, разказаната белетристично история на Съветския съюз, Франсис Спафорд рисува картината как се провалят коминустическите мечти за построяването на по-добро и по-справедливо общество. 

Докато цензурират мислите на гражданите, комунистите продължават да се изхвърлят. Герой в книгата е Леонид Канторович, единственият съветски човек, който някога е печелил Нобелова награда за икономика (през 1975 г.-б.р.). Докато се друса в московското метро, той мечтае какво богатство ще дойде при обеднелите му съграждани.

"Дрехите на жените ще са от коприна, военните униформи ще се превърнат в добре ушити костюми в сиво и сребристо, а лицата, лицата- отпочинали, загубили тревожните бръчки, гладните погледи и всички знаци на нищетата".

Но реалността бързо разрушава тези пясъчни замъци. Числата все повече не се подчиняват. Красивите планове могат да бъдат постигнати само чрез измама и законотворците го знаят по-добре от всеки дисидент. Това е едно от основните прозрения на автора - че много преди да се зароди каквато и да е публична съпротива, вътрешните хора започват тихо да изговарят недоволството. Шепот след шепот, докладна след докладна, режимът е здраво подкопаван отвътре. Рухването му идва десетилетия след периода, за който разказва книгата, но още в онова време може да бъде видян (50 и 60-те години на 20 век- б.р.).

Когато през 2010 г. Red Plenty беше публикувана, беше ясно, че иделогията, на която се основава съвременният капитализъм е в упадък, но не и че умира. Но точно процесът, описан в романа, изглежда се случва днес, в нашия ударен от кризата капитализъм. И точно технократите, които отговарят за системата, неохотно, бавно, но признават, че тя фалира.

Чувате това признание, когато шефът на Английската централна банка Марк Карни бие аларма относно "поддържането на нисък растеж, ниска инфлация, нисък лихвен процент". Или когато Банката за международни разплащания, централната банка на централната банка, предупреждава, че "световната икономика изглежда неспособна да се върне към устойчив и балансиран растеж". А най-ясно това се видя миналия четвъртък от МВФ.

Там са най-големите технократи, които се грижат за системата, но и те бавно, неохотно признават, че тя е в банкрут. Намесата на фонда е така впечатляваща не заради това, което беше казано - а заради това кой го каза и колко безцеремонно го каза. Трима от водещите икономисти на МВФ написаха статия, озаглавена: Neoliberalism:Oversold? ("Неолиберализмът:Свръхпродаден?")

Самото заглавие вече шокира

Толкова дълго мейнстрийм икономистите и политолози отричаха самото съществуване на нещо подобно на неолиберализма, като го пренебрегваха като обида, измислена от пропаднали недоволници, които не разбират нито от икономика, нито от капитализъм. Но сега от МВФ излизат и говорят как "неолибералният дневен ред" се е разпространил в света през последните 30 години. Те имат предвид, че за това време все повече държави реорганизираха социалните и политическите си институции в бледи копия на пазара. Уил Дейвис, автор на "Границите на неолиберализма", предлага два британски примера - Националната здравна служба и университетите, в които "аудиториите бяха превърнати в супермаркети". Така публичният сектор беше заменен от частни компании и демокрацията беше изместена от чистото състезание.

Резултатите, заключават анализаторите от МВФ, са ужасни. Неолиберализмът не доведе до икономическо развитие, той допринесе само за това малко хора да живеят много по-добре. Предизвика епични сблъсъци, които оставиха след себе си човешка разруха и струваха милиарди, за да бъдат изчистени - извод, с които биха се съгласили повечето потребители на хранителната банка на Великобритания. 

Цената "може да е по-голяма, много по-голяма от ползите"

И докато Джордж Осбърн може да оправдава суровите мерки, затягането на коланите като "поправка на покрива, докато слънцето грее", екипът от МВФ ги описва като "ограничаване на размера на държавното участие- друг аспект от неолибералния дневен ред".  Според тях "цената може да е по-голяма от ползите".

Две неща трябва да се имат предвид тук.

Първо, това изследване е продукт на анализаторите на МВФ, не на онези, които отиват в банкрутирали държави, пазарят се за условията на заемите с обезпаричени правителства и направляват фискалните мъчения. От 2008 г. има огромна пропаст между това, което МВФ мисли и това, което прави. 

Второ, анализаторите отиват много по-далече, отколкото наблюдателите биха предположили, но те си оставят някои вратички по важни за всички теми. Авторите дори защитават приватизацията като водеща до "по-ефикасна доставка на услуги", както и по-малките държавни разходи.

Нарушаването на неолибералния консенсус от страна на МВФ

Дори и така, става дума за впечатляващо нарушаване на неолибералния консенсус от страна на МВФ. Неравенството и ненужността на по-голямата част от модерните финанси - тези теми станаха обичайна дъвка за икономистите и политиците, които предпочитаха да ги приемат като отклонение от нормата. Накрая една от най-важните  институции тръгва не само след симптомите, но търси причините и ги определя като политически. Не е чудно, че водещият автор на изследването каза, че преди пет години то дори не би било публикувано от фонда.

От 80-те години на 20 век политико-икономическият елит отхвърля идеята, че е действал идеологически, а е залагал просто на това, "което работи". До финансовата криза централните банкери, политиците и тв журналистите се опитваха да уверяват хората, че този трик или тези милиарди ще свършат работа и ще накарат икономиката отново да заработи. Те прелистиха всяка страница в учебниците - банкови фалити, рязане на публичните разходи, замразяване на заплатите, наливане на милиарди във финансовите пазари - но въпреки това растежът остава анемичен.  

И колкото по-дълго продължава кризата, толкова повече хората узряват за факта, че не само растежът е по-слаб, но и че обикновените работещи получават много по-малко от неговите печалби. През миналата година тинктанкът на богатите държави ОИРС (OECD) направи впечатляващо отстъпление. Организацията призна, че делът от растежа на икономиката на Великобритания, който стига до работещите, е на най-ниското си ниво от Втората световна война. И нещо още по-впечатляващо- отбеляза, че това се отнася в същата или в по-голяма степен за целия капиталистически запад.

На финала на Red Plenty Никита Хрушчов крачи покрай дачата си, където е пенсиониран насилствено. "Раят", възкликва той, "Това е мястото, където хората искат да отидат, не място, от което искат да избягат. Какъв социализъм е това? Какъв боклук, след като трябва да държите хората във вериги? Какъв е този социален ред? Какъв е този рай?"  

Икономистите не говорят като писателите, може би за съжаление, но това, което наблюдаваме сред всички графики и професионалния език, е началото на дългата смърт на една идеология. 

Статията е публикувана в "Гардиън". Адитя Чакраборти е старши икономически коментатор на медията.