Редно е да ви предупредим, че текстът, който ще прочетете, е извънредно неприятен. Невъзможно е да се намираме в различно положение от настоящото, тъй като животът на сираците Бодлер – Вайълет, Клаус и Съни – по начало е един нескончаем низ от беди и нещастия. Бодлерчетата са най-обикновени деца, които обаче в никакъв случай не могат да разчитат на късмета си. Тяхната злощастна история започва с ужасяващ пожар, в който родителите им загиват, а те са поверени на грижите на далечен чичо – алчния Граф Олаф, техен първи настойник и най-голям враг, който безотказно преследва завидното им богатство. Децата успяват да му се изплъзнат, но не и без да се сблъскат с неимоверни трудности по пътя. А това е едва началото на една дълга и непоносима поредица от злополучия.

Почитателите на „Нещастното начало“, „Вивариумът с Влечугите“ и „Просторният прозорец“ вече могат да си отдъхнат, ала не защоmо на хоризонта се задава щастлив край за сираците Бодлер (нека не се залъгваме, такъв изобщо няма да има), а точно обратното – защото бедите продължават в „Дяволската дъскорезница“. Безднадеждно отчайващата четвърта книга за изобретателната Вайълет, остроумния Клаус и бебето с изумително остри зъбки Съни изправя трите деца пред най-отвратителните неприятности, изпречвали се на пътя им досега. Със злокобното предупреждение, че предстои най-неприятната част от историята, си позволяваме да се впуснем в кратко обобщение на някои от ужасните несгоди, които очакват бодлерчетата в тази книга.

Вайълет, Клаус и Съни пристигат в Нищоград, за да се срещнат с новия си мистериозен опекун. След предходните им три неуспешни опита за съжителство с настойник, сираците не смеят да се надяват, че ги чака нещо хубаво. Но дори в най-смелите си представи не са помисляли, че ще работят от сутрин до вечер в дъскорезница „Щастливец“, само и само за да си осигурят легло и храна. Впрочем „храна“ вероятно не е най-точната дума, която можем да употребим в този случай, тъй като за обяд децата получават по дъвка, а за вечеря – блудкава яхния, която не изглежда никак, ама никак привлекателно. Други нелицеприятности, които откриваме в „Дяволската дъскорезница“, са: огромен клещокран, мъж с облак дим вместо глава, хипнотизаторка, ужасна злополука, причинила осакатяване, и съвсем безполезни талони за отстъпка. И наред с всички нови нещастия, Вайълет, Клаус и Съни ще трябва да се изправят лице в лице със стар враг, който ги преследва неотклонно, решен да изпълни своята подла цел на всяка цена.

С щедра доза мрачен хумор и непогрешимия си саркастичен тон „Поредица от злополучия“ година след година печели сърцата на все повече читатели, малки и големи любители на неповторимите сюжети, готическата атмосфера и изобретателната игра с думи. Преведени на над 40 езика и продали повече от 60 милиона екземпляра в цял свят, книгите, с които Лемъни Сникет документира злощастния живот на децата Бодлер, се превърнаха в абсолютен хит. Отчайващо злощастната история на Вайълет, Клаус и Съни е адаптирана за малкия и големия екран – веднъж през 2004 г., когато участие взимат Джим Кери, Джъд Лоу и Мерил Стрийп, и отново през 2017 г., когато стрийминг гигантът Netflix продуцира сериал по всички тринайсет книги от поредицата. Напомняме ви, че ако търсите история с щастлив край, все още не е късно да се сбогувате с „Поредица от злополучия“ веднъж и завинаги, защото такъв, скъпи читатели, тук не ще откриете.

Лемъни Сникет е роден преди вас и най-вероятно ще умре преди вас. Като начетен експерт по реторичен анализ, господин Сникет е прекарал последните няколко ери в изследване на съдбините на сираците Бодлер. Разкритията му се публикуват в „Поредица от злополучия“.

Поради световната мрежа от конспирации, която го заобикаля, той често общува с широката общественост чрез своя представител Даниел Хендлър. Господин Хендлър води сравнително спокоен живот и е автор на три книги за възрастни, никоя от които не се доближава по ужас до тези на господин Сникет. Подобно на господин Сникет, господин Хендлър ви желае само най-доброто.

Брет Хелкуист е роден в Гонадо, щата Аризона, израснал е в Орем, щата Юта, и сега живее в град Ню Йорк. Завършва университета „Бригам Йънг“ с бакалавърска степен по изящни изкуства и оттогава работи като илюстратор. Негови творби са публикувани в много издания, сред които детското списание „Крикет“ и вестник „Ню Йорк Таймс“.

Никой не знае защо се е съгласил да илюстрира трагичните събития, сполетяли бодлерчетата, но не можем да отречем, че сме му благодарни. Благодарни сме също на съпругата му и двете им деца, че търпят толкова мрачни рисунки да бъдат създавани в дома им в Ню Йорк.

* * *

Из „Дяволската дъскорезница“ от Лемъни Сникет

Снимка Benitorial

Първа глава

В определен момент от живота си – и то много скоро – може да зачетете някоя книга и да забележите, че първото изречение често издава каква е историята, разказана вътре. Да кажем, че една книга започва с изречението „Имало едно време цяло семейство хитри катерички, заселило се в хралупата на едно дърво“ – тя вероятно ще съдържа история, пълна с говорещи животни, които вършат какви ли не пакости. Друга книга, която започва с изречението „Емили седна и се загледа в купчинката палачинки с боровинково сладко, които майка ѝ беше приготвила, но толкова се притесняваше при мисълта за летния лагер, та не ѝ се хапваше дори залък“, вероятно ще съдържа история, пълна с кикотещи се момичета, които си прекарват страхотно весело. А книга, която започва с изречението „Гари подуши кожата на чисто новата си бейзболна ръкавица и зачака нетърпеливо откъм ъгъла да се зададе най-добрият му приятел Лари“, вероятно ще съдържа история, пълна с изпотени момчета, които спечелват някаква награда. И ако харесвате пакости, веселби или награди, ще знаете коя книга да четете и бихте могли да изхвърлите останалите.

Но тази книга започва с изречението „Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се зачудиха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко“ и вие би трябвало да познаете, че историята, която следва, ще се различава много от историите за Гари или за Емили, или за семейството хитри катерички. А това се дължи на простата причина, че животът на Вайълет, Клаус и Съни Бодлер съществено се различава от живота на повечето хора, като разликата се състои преди всичко в количеството нещастия, ужас и отчаяние, които ги сполетяват. Трите деца просто нямат време да вършат какви ли не пакости, защото бедите ги следват, където и да отидат. Те не са прекарвали страхотно весело, откакто родителите им загинаха в ужасен пожар. А единствената награда, която биха могли да спечелят, би могла да е някакъв вид първа награда за злочестина. Страхотно нечестно е, разбира се, че бодлерчетата имат толкова много тревоги, но такава е историята. И сега, след като ви казах, че първото изречение на книгата ще е „Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се зачудиха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко“, ако искате да избегнете една неприятна история, най-добре ще бъде да захвърлите тази книга.

Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се зачудиха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко. От едно съобщение по пращящия високоговорител току-що бяха научили, че след няколко минути ще пристигнат в Нищоград, където живееше новият им опекун, и те неволно се питаха кой ли, за бога, би пожелал да живее в такава мрачна и зловеща местност. Вайълет, която на четиринайсет години беше най-голямото бодлерче, гледаше дърветата в гората  – много високи и почти без клони, които по-скоро приличаха на метални тръби, а не на дървета. Вайълет беше изобретателка и постоянно чертаеше наум машини и уреди, вързала косата си с панделка, за да ѝ е по-лесно да мисли, и докато се взираше в дърветата, започна да изобретява механизъм, който би позволил на хората да се изкатерят до върха на всяко дърво, дори то да няма нито един клон. Дванайсетгодишният Клаус гледаше горската земя, покрита с туфи кафяв мъх. Най-много от всичко момчето обичаше да чете и сега се опитваше да си спомни какво е чел за нищоградските мъхове и дали някои от тях стават за ядене. А мъничката Съни гледаше задименото сиво небе, надвиснало над гората като влажен пуловер. Най-малкото бодлерче имаше четири остри зъба и най-много се интересуваше от предмети, които да гризе, та сега очакваше с нетърпение да види какво би намерила за гризане в този край. Но дори докато Вайълет замисляше своето изобретение, докато Клаус се готвеше да изследва мъховете, а Съни отваряше и затваряше уста, готова за гризане, Граничната гора им се струваше толкова обезкуражаваща, че неволно се питаха дали новият им дом наистина ще бъде приятен.

– Каква прекрасна гора! – отбеляза господин По и се изкашля в бяла носна кърпа.

Господин По беше банкер, натоварен след пожара да се грижи за делата на семейство Бодлер, обаче трябва да ви кажа, че не се справяше особено добре. Двете му главни задължения бяха да намери добър дом за сираците и да опази огромното богатство, което бяха оставили родителите на децата, а досега всеки дом, намерен от него, се оказваше катастрофа  – дума, която тук означава „същинско бедствие, включващо трагедии, измами и Граф Олаф“. Граф Олаф беше ужасен човек, който искаше да заграби Бодлеровото богатство и опитваше всякакви отвратителни коварства, каквито можеше да измисли, за да го открадне. Колко пъти той едва не успяваше, колко пъти сираците Бодлер разкриваха плана му и колко пъти той се измъкваше – а какво правеше господин По? Кашляше! Сега той придружаваше децата до Нищоград и  – с мъка на сърцето ви го казвам – Граф Олаф щеше да се появи отново с друг отвратителен кроеж, а господин По отново нямаше да успее да стори нещо дори донякъде полезно.

– Каква прекрасна гора! – повтори господин По, когато престана да кашля.  –

Струва ми се, деца, че ще имате добър дом тук. Надявам се на това, защото току-що ме повишиха в „Управление на фаталните финанси“. Станах вицепрезидент, отговарящ за монетите, и отсега нататък ще съм по-зает от всякога. Ако и тук нещо се обърка с вас, ще трябва да ви пратя в интернат, докато намеря време да ви търся друг дом, и затова ви моля да внимавате как се държите.

– Разбира се, господин По – каза Вайълет, без да добави, че тя, брат ѝ и сестра ѝ винаги са внимавали как се държат, но че това с нищо не е облекчавало положението им.

– Как се казва новият ни опекун? – попита Клаус. – Не сте ни казали.

Господин По извади от джоба си лист хартия и се взря в него с присвити очи.

– Казва се господин Вуз… господин Кви… Не мога да го произнеса. Много е дълго и сложно.

– Бихте ли ми го показали? – попита Клаус. – Може би ще отгатна как се произнася.

– Не, не – възкликна господин По и прибра листа. – Щом е сложно за възрастен човек, ще е още по-сложно за дете.

– Гханд! – изписка Съни.

Като много бебета, Съни говореше обикновено с труднопреводими звуци. Този път вероятно имаше предвид нещо като „Но Клаус чете много сложни книги!“.

– Той ще ви каже как да го наричате  – продължи господин По, сякаш Съни изобщо не се беше обадила. – Ще го намерите в дирекцията на дъскорезница „Щастливец“, която била на няколко крачки от гарата, както ми казаха.

– Няма ли да дойдете с нас?  – попита Вайълет.

– Не – отговори господин По и пак се изкашля в носната си кърпа. – Влакът спира в Нищоград само веднъж дневно и ако сляза, ще трябва да пренощувам в града и да загубя още един работен ден. Просто ви свалям тук и тръгвам обратно за столицата.

Бодлерчетата погледнаха тревожно през прозореца. Не бяха особено доволни при мисълта да бъдат просто „свалени“ на непознато място, сякаш са пица, която някой доставя, а не три деца, съвършено сами на света.

– Ами ако се появи Граф Олаф? – попита Клаус тихо. – Той се закле да ни намери пак.

– Дадох на господин Бек… господин Дой… Дадох на новия ви опекун пълно описание на Граф Олаф  – отвърна господин По. – Така че дори ако допуснем невъзможното и той се появи в Нищоград, господин Шо… господин Гек… ще уведоми властите.

– Но Граф Олаф винаги е маскиран  – изтъкна Вайълет. – Понякога е трудно да го познаеш. Всъщност единственият начин да твърдим със сигурност, че това е той, е да видим татуировката на око на глезена му.

– Включих татуировката в описанието си – каза господин По нетърпеливо.

– Ами помощниците на Граф Олаф?  – попита Клаус. – Той обикновено води поне един от тях със себе си, за да му помага в измамите.

– Описах ги всичките на господин… Описах всичките на собственика на дъскорезницата – отговори господин По и започна да изброява на пръсти ужасните приятели на Олаф. – Кукоръкият мъж. Плешивият с дългия нос. Двете жени с бяла пудра по лицата. И онзи, доста дебелият, който не прилича нито на мъж, нито на жена. Новият ви настойник е уведомен за всички тях и помнете, че ако има някакъв проблем, винаги можете да се свържете с мен или с някого от моите съдружници в „Управление на фаталните финанси“.

– Качка  – рече Съни мрачно. Вероятно имаше предвид нещо от рода на „Това не е особено успокоително“, обаче никой не я чу заради свирката на влака, която извести, че навлизат в гарата на Нищоград.