„Англичаните не са интелектуалци“, написа Джордж Оруел. „Те изпитват ужас от абстрактното мислене, нямат нужда от някаква философия или система за света“. Най-добрият хроникьор на Англия е бил прав. Страната е известна за своя прагматизъм и подозрителност към широкоскроени идеи. Това е народът, който отхвърли републиканството, фашизма и комунизма; народ, който обикновено не минаваше пред революции, а пред фини настройки; който толерира произтичащите от това напрежения и противоречия като бръчките на едно остаряло лице.

Откъде идва тази склонност към пълзене? Някои споменават английската гражданска война и кратко просъществувалата, но тиранична република. Това, както казват, откъснало страната от всякакъв вид пуризъм. Религия? Англиканската църква прилича повече на агностицизъм с чай. Политика? Когато французите убиваха кралете си и потънаха в насилие, философът Едмънд Бърк си размърда главата и писа в унисон с неприязънта на сънародниците си към „чистия разум“ и „абстрактни“ принципи.

До днес националният характер изглежда – поне на чужденците – повече като на времето: меко, умерено, рядко с крайности. Побойничеството и избухванията (поне с изключение на културата на пиене) са непознати по тези влажни зелени острови, където не може да срещнеш торнадо, цунами или суша.

Затова шокиращото гласуване на Великобритания на 23 юни – Шотландия и Северна Ирландия гласуваха да останат, Уелс гласува за напускане – изглежда като рязко откъсване от типичното примерно поведение на страната. Изправена пред избора между едно неперфектно статукво и скока в тъмното, този иначе практичен и внимателен народ се хвърли в неизвестното и втрещи лидерите си и останалия свят.

Не само резултатът е неанглийски, но и пътят до него. Това бе победа на желаещите напускане, които подозрително не успяха да отговорят на очевидните и разумни въпроси за Брекзит. Какви точно търговски отношения ще договори страната? Какво ще означава това за мира в Северна Ирландия и за бъдещето на съюза? Какво става с живеещите в други страни от ЕС 1,3 милиона британци? Вместо факти привържениците на напускането пускаха бомбастики; потресаващи твърдения за имиграцията, суверенитета и националната съдба; измислици за хаос като в чистилището. Те си поискаха „тяхната“ страна обратно. Дори времето беше неанглийско: гръмотевични бури в югоизточната част и проливни дъждове в Лондон, които вероятно намалиха избирателната активност в проевропейската столица.

Но както и умереното английско време може – понякога – да стига до необичайни крайности, така и обитателите на тези земи. Някъде под „не се оплаквам“ и „ужасно съжалявам, но...“ се крие сърце на бунтовник. Погледнете още веднъж историята на страната: там са и Джони Ротън от „Секс пистълс“, и Маргарет Тачър. На англичаните не им е чуждо да показват среден пръст на традициите, когато ги завърти главата. Вестниците в Англия са много по-груби към политиците в сравнение с другите европейски страни. Сатирата заема особено място в живота на англичаните. Вътре във всеки човек, който си налива чай в 5 следобяд, живее по един анархист, който чака да бъде разбуден. В този контекст резултатът от референдума изглежда по-малко странен.

Особено когато антисистемните политици не противоречат на този на този иаче прагматичен национален характер. Англичаните са скептични към големи идеи, но са и подозрителни към всяка власт. Както написа Бърк, те вярват в мъдростта по рождение, в здравия разум на обикновения човек. Прагматизмът обаче не е едно и също с подчинението: когато Оруел пише за войнишките песни от Първата световна война, казва: „Единствения враг, който те назоваха, бе старшината“.

Последните събития подобнаха на желаещите напускане да погалят този инстинкт: финансовата криза, нестабилността на еврото и последвалите икономии; скандала с разходите на депутатите от 2009 година и растящата пропаст между космополитната столица и селските райони – всичко това помогна на тихото кипване. Още през януари един от водачите на кампанията за напускане спокойно призна, че целта на кампанията му е да настрои хората срещу техните лидери. Целта им беше систематично да делегитимират британските проевропейски политически, бюрократичен и бизнес елит. Те нарекоха бизнеса „нацистки“, а проевропейските брошури - „пропаганда“.

Въстанието на селяните

Това сработи. По време на всички събития на кампанията за напускане хората бяха гневни на статуквото, най-общо казано. И на банките, и на централната банка, и на бизнесмените, и на университетите, и на „експертите“, и на премиера Камерън, който извоюва за партията си първо мнозинство от 23 години насам. На едно от събранията един активист каза: „Дейвид Камерън доминира медиите, както германците доминираха небето с авиацията си. Трябва ни противовъздушно оръдие“.

Добре, а това дали ни казва достатъчно за неизвестностите в новия свят, в който Англия вкара Обединеното кралство? В близките седмици и месеци и двата лагера ще трябва да се научат да слушат отчуждените граждани: особено избирателите в постиндустриалния север, които гласуваха за напускане много повече от очакваното. И всепак, старият английски прагматизъм не е мъртъв, въпреки емоционалния спазъм слез 23 юни. Избирателите скоро ще осъзнаят, че им е продадена котка в чувал. Те със сигурност все още са практични и достатъчно твърдоглави, за да искат от своите управляващи – които и да са те – да извоюват такава сделка с ЕС, която да запази придобивките им и която да запази Великобритания колкото се може по-отворена и просперираща. Засега привържениците на напускането ще се поздравяват за това, че успяха да развържат скрития анархист в един обикновено разумен народ. Но след това известните със светския си скептицизъм англичани ще трябва отново да докажат какви са.

...

Редакционен коментар на The Economist. Преводът и заглавието са на Клуб Z.

Джони Ротън и неговата група „Секс пистълс“ изпяха песента “Анархия в Обединеното кралство“ през 1976 г.