Различни поуки можем да извлечем от британския референдум. Да не слушаме популисти, които ни омайват с приказки за суверенитет в един свят, където силни са онези, които са интегрирани. Защото, както много пъти вече се каза, сега Обединеното кралство пак ще се съобразява с регулациите на Брюксел, ако иска да има достъп до общия пазар, само дето няма да може да им влияе. Как биха стояли сами в съвременния взаимообвързан свят горди нации като българската, унгарската, словашката – оставям на въображението Ви. Национализмът от сериалите, от историческите възстановки май не е от особена полза за съвременните нации.

Много хора у нас започнаха да си дават сметка за това, че референдумите не са точно това, което си мислят – народът взима в ръце съдбините си чрез пряка демокрация. Оказа се, че на референдум народът реагира не на зададения въпрос, а на задаващия въпроса. Не им харесват политиците и ги пращат по дяволите, независимо за какво точно става дума. Така през 1969 Дьо Гол попита французите за административната децентрализация на държавата, а хората без много да вникнат, гласуваха против, понеже генералът им беше додеял и така го принудиха да подаде оставка. Така и британците - разклатиха с вота си политическия истаблишмент, после в деня след референдума се хвърлиха да търсят в интернет какво точно е Европейският съюз, от който бяха излезли. Хайде сега помислете какво точно ще отговорят българските граждани, когато бъдат попитани дали да има 120 депутати или да се контролира цената на горивото. Дали ще размишляват по същество или ще изразят мнението си към политическата класа като такава?

Предлагам да се замислим и върху медийната среда, в която се озова съвременният свят. Нали помним, че Англия е родина не само на модерната демокрация, но и на популярната култура – на жълтия таблоид, на риалити форматите, с една дума тук информацията за първи път се превръща в стока и забавление. За всичко тук, включително Брекзита, се правят облози, което прави от гласуването едно още по-удивително събитие: гледай ти, беше 7:3 за оставане, а как се обърнаха нещата, десетки милиони лири сменят собствениците си!

Ето какво се получи: едно важно политическо решение се превърна във върховна серия от „Висока предавка“, където едни коли прелитат с шеметна скорост и понякога се търкалят в канавката. Наместо разум и спокойствие, то породи футболни страсти, които още следващия ден избиха на расизъм.

Става интересно, само когато се появи враг

Знам, че у нас е станало популярно да се търсят начини гражданите да бъдат заинтригувани – едни измислят лотарии при гласуването, други раздават кебапчета. Но политиката в мирно време трябва да е скучна работа - някакви проценти, някакви процедури. Става интересно само в момент на криза. Става интересно, когато се появи враг, върху който да проецираме фрустрациите си. Е, една крачка ни дели от това да преобърнем логиката, за да стане интересно – ами трябва да произведем криза, да измислим враг.

Не казвам, че не е трябвало англичаните да излизат от ЕС, ако там не им харесва, това е друг разговор. Казвам, че това трябваше да е скучно и рационално размишление - по възможност направено в парламента с помощта на експерти. Също такъв ще бъде и самият развод – скучен, дълъг, експертен и в много отношения разочароващ - както всичко в реалния свят. Обръщам внимание на начина, по който медийната среда произведе напускането като ден на независимостта по израза на Борис Джонсън. При това самата дума „Брекзит“ превърна напускането в нещо, а оставането в безформено статукво.

Сигурно помните от училище демона на Максуел – едно въображаемо същество, което стои на входа на една стая, спира бавните атоми и пуска само бързо движещите се, като по този начин чудодейно затопля стаята. Конкурентната медийна среда действа така: пропуска в публичното пространство само интересното, а всичко останало спира. И ето на, все по-силно звучат обидите към евробюрократите, разобличенията на законите за формата на банана, ужасяващите новини за това, че някъде някой чужденец изнасилил наше момиче. Това, което не минава през информационния демон – десетилетията мир в Европа, непрекъснатият възход на британската икономика от 70-те години насам, защитата на потребителите, свободното движение. Никой не пише за влакове, които пристигат навреме.

Информационна болест

Тази информационна болест е обхванала и нас тук, в България. Битката с политическата коректност, както популистите обичат да наричат приличието, е неизчерпаем извор на „интересно“ говорене. Общите решения на Европейския съвет се оказват диктат, правата на едни или други групи – мошеничество, международните преговори – клякане пред едни или други господари. Расизмът вече не прави впечатление, трябва някакъв по-интересен расизъм, нещо културно, нещо свързано с историята, с генетиката. Все по-силно звучат брутални обиди към европейски политици, все по-смели идеи чуваме за ревизия на едни или други договори. И тук да кажа – разбира се, че трябва да се преосмислят отношенията ни в рамките на международната среда - в това се състои политиката. Проблемът е нарастващият радикализъм. Защото, както в стаята на Максуел, се трупат все „по-интересни“ изказвания, от които температурата застрашително расте.

Нека се пазим от политика, която почва да става твърде интересна, която ни говори за достойнства и обиди, за робства и освобождения – да оставим тези страсти за художествената сфера. Предефинирането на дадена институция, като Европейската комисия например, е дълга и пипкава работа. Вземете това: германският вицеканцлер Габриел предложи да се намали броя на комисарите. Подобно разумно решение обаче веднага ще се сблъска с национални протести от страните, които ще останат без комисар. Почваме значи да търсим баланс, някакви процедури… и медиите моментално загубват интерес. Виж, ако цялата работа се представи като революция и освобождение от брюкселския диктат ще е съвсем друго. За жалост, както видяхме на следващия ден след референдума, самите автори на интересното мегасъбитие вече не знаеха какво да правят.

Анализът е публикуван в "Дойче веле".