Чухте ли вица за грозния певец-инвалид?

Дейвид МИЧЪЛ,

Гардиън

Как мислите, нормално ли е да кажете за някого, че е грозен? Не чак в очите му, но в контекст, в който човекът може и да научи за това? Или да го направите по телевизията, която ще му го сервира в лицето, ако това лице гледа телевизия и екранът не се пръсне. Някои хора не биха приели това за прилично. А ние, останалите, ще сме си по-добре и без правещите подобни заявления, както и без моралистите, струва ми се.

Мисля, че останалите бихме отвърнали: „Зависи какво намираш за нормално”. Ако решим, че „нормално” значи „мило”, „любезно”, „възхитително” и „загрижено”, тогава не - не е нормално. Но ако „нормално” просто означава „законно”, тогава е ясно, че е нормално да се говорят такива неща. И даже е съвсем на място. Може и да не е приятно, ще кажем ние, останалите, но със сигурност не е забранено.

Е, в Канада е забранено. Комедиантът Майк Уорд бе глобен с 42 000 долара от Квебекския трибунал за човешките права заради шега по адрес на Жереми Габриел, млад певец-инвалид, завършваща с репликата:

„Не знаех каква му е болестта, така че я потърсих в Гугъл и се оказа, че просто е грозен.”

Присъдата вбеси Уорд и той отговори с шоу в Единбург, озаглавено: „Свободата на словото не е безплатна”.

Има някакъв двоен стандарт към оскърбленията, когато става дума за външния вид на хората. На мнозина не им пука от лъжи, но ги дразни честността. Ако наречете някой красавец „грозен”, на никого не му прави впечатление – това просто говори зле за зрението на обиждащия. Но е табу да го кажеш, когато е истина. Голямата обида е да изречеш на глас онова, което всички мислят, но не смеят да го кажат. От гледна точка на човека, наречен „грозник”, големият шум срещу обидата означава, че обществото всъщност тайно я смята за истина.

Не казвам, че съдът в Квебек смята Габриел за грозен. Целта на трибунала е да се бори с дискриминацията. Но излиза, че някак си става по-незаконно да обиждаш човек с увреждания, отколкото напълно здрав индивид. Което, както самият Уорд отбелязва, е дискриминация само по себе си. Значи е нормално да обидиш някого, ако той няма никакви заболявания, но инвалида – не. Инвалидите трябва да живеят сред щадящи комплименти. Това обаче не звучи много насърчаващо и всъщност надали ще доведе до повече главни изпълнителни директори в колички.

Инвалид или не, никой не контролира изцяло външния си вид. Можем да му повлияем донякъде – с редовно миене, хубави дрехи и опити да останем във форма, импланти в косата, татуировки и така нататък – но основите на външния ни вид са определени от природата и някои хора просто са по-грозни от други. Не можем да променим този факт повече, отколкото можем да променим това, че някои хора са, например... глухи. Тогава защо законът защитава от обиди само хората с физически увреждания? Ако ще глобяваме хората заради това, че са нарекли някого „грозен”, тъй като това кара обидения човек да се чувства зле, защо да не разпрострем защитата над цялата общност, а не само над тези с привилегиите за паркоместа?

Това, което казвам тук, звучи като шега от Майк Уорд, но не е. Мога да схвана защо шегата за сметка на Габриел звучи смешно: той се прочу като крехко дете, избрано да пее пред папата. Но остана в медиите, ден след ден, месец след месец, безкрайно и безсмислено – досущ като малко по-заслужаваща внимание версия на Кейт Мидълтън.

Канализирането на фрустрацията срещу безмозъчното повторение на едни и същи сантиментални глупости, с които медиите ни заливат, е забавно, точно защото те се държат по нечестен и неинформиращ начин. Грубата забележка си свърши работата. Мога да си представя ефекта от такава солена шега в правилния й контекст. Не мисля, че това прави Майк Уорд ужасен човек.

Разбира се, това е проява на грубиянщина, но забележката на съдия Хюз, че „неприемливите коментари в частна среда не стават автоматично законни, когато са произнесени от актьор в публичното пространство”, е тоталитарна. Тоталитарно е, че дори нещата, които казваме помежду си, не са „автоматично законни”.

Иронията е, че инак безвкусната шега на Уорд стана популярна и дори придоби известна стойност, защото съдът се произнесе срещу нея.

Наистина ли трибуналът вярва, че прави добро с тази присъда? Наистина ли групите, податливи на дискриминация, ще бъдат защитени от нея, ако шегите срещу тях бъдат наказвани? Съдът постигна само едно: превърна едно момче в инвалидна количка в плакат на цензурата.

Решението на този съд подкопава жизнените принципи на свободното общество и същевременно позволява на изразителите на действително расистки, сексистки и хомофобски гледища да се представят като борци за свобода. Съдът е готов да жертва свободата в името на равенството. Това е гнусен компромис. Резултатът е опасност и за свободата, и за равенството.

"Площад Славейков"