Повод за следващите няколко реда ми даде един много добър текст на Радан Кънев, поместен в неговия блог „Записки на реформиста“, а след това цитиран от няколко сайта. Клуб Z го препубликува изцяло.

Председателят на ДСБ много аргументирано поставя паралел между Америка от края на XIX век и България днес. Прочетете статията, струва си. В нейния край Радан Кънев прави следното заключение:

„Тиъдър Рузвелт е победил „политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време."

Там е работата, че това е само част от онази история. Първата част. Същият този Теди Рузвелт издига след това за президент своя главен съмишленик и военен министър Уилям Хауърд Тафт.  Огромното уважение към Рузвелт помага на неговото протеже Тафт да спечели републиканската номинация и след това президентските избори.

Всъщност, това не е толкова трудно - след Ейбрахам Линкълн и края на Гражданската война, републиканците печелят почти всички президентски избори в Америка. Но по времето на президентството на Тафт се стига до разрив между него и Теди Рузвелт. Има различни теории за това. Някои историци смятат, че противопоставянето между двамата е основано на големи идеологически различия. Други твърдят, че тези различия не са толкова сериозни, но Рузвелт не може повече да ръководи политическия процес чрез Тафт и раздразнен от това тръгва именно срещу човека, когото сам е лансирал.

Битката между Рузвелт и Тафт води до разпад на Голямата стара партия. След като Теди не успява да спечели номинацията на републиканците в състезанието с Тафт, той създава нова партия и се кандидатира на президентските избори. Все пак успява да спечели повече гласове от Тафт и републиканците, но и двамата са победени от кандидата на демократите. А общо гласовете на Теди Рузвелт и Уилям Тафт са повече от тези на демократа Удроу Уилсън. Така не само Рузвелт и Тафт губят изборите през 1912 година, но на практика спомагат за възкръсването на Демократическата партия.

Поразителни са приликите с онова, което се случи в България, и убийството на някогашното СДС (или както е модерно сега да се нарича "традиционната десница").

Петнайсет години по-късно раздорите продължават. Хора с близки политически идеи не само, че не разговарят помежду си и не търсят път към общи действия, а дори не се поздравяват, ако случайно се срещнат на улицата.

Как да се победи така „политическата машина“ на ГЕРБ и да се сложи край на монополите?

Не е моя работа да давам рецепти. Още повече, защото ми е трудно да разбера как може човек да е на власт на закуска, опозиция на обяд, а по малко и от двете на вечеря?  Но за едно съм сигурен - ако някогашните съмишленици продължат високомерно да си обръщат главите встрани - няма как да бъде ликвидиран моделът #КОЙ (употребявам това добило гражданственост понятие, колкото и малоумно иначе да ми се струва).

Идващите президентски избори са добър повод да се постави ново начало в отношенията между разпарчетосаната десница. Особено след резкия руски завой на Бойко Борисов.

Голям брой българи отново няма да има за кого да гласуват или накрая ще гласуват с отвращение за по-малкото зло. Има толкова лоша кръв от едно време, че е наивно да се мисли за партийно обединение вдясно. Много е  рано за това.  Но президентските избори са чудесна възможност за общи действия без да се чоплят теснопартийните интереси, или да се засяга нечие високочувствително его.

Не бих искал да споменавам имена, но в България все още има почтени хора с политически идеи и опит, които да бъдат припознати от всички демократи, ако бъдат издигнати на президентските избори. Наистина няма време за надхитряне и дребни сметки.