С номинацията на Трайчо Трайков от реформаторите завърши оповестяването от основните партии на техните кандидати за изборите през ноември. Патриотите заложиха на руско-атлантическа синергия с Атака и произведоха двойката Каракачанов-Нотев. БСП издигна летеца генерал Радев, първоначално изпитателно заедно с АБВ. След провала на тестовете Нинова изгони хората на Първанов, за да ги покани на ново изстрелване от инициативен комитет (като предстои да видим дали изгонените ще присъстват). ГЕРБ пък решиха да участват на изборите с Бойко Борисов, но чрез подставено лице, което в момента финално се уточнява. Ето защо не са съвсем справедливи укорите, че политическите партии изчакват с кандидатурите си абсурдно дълго време и обезсмислят кампанията за този важен пост. Тази кампания вече започна.

Реформаторите произведоха добра новина за своите избиратели по мъчителния начин, превърнал се в техен стил. След дълго обсъждане, социологически сондажи, неколкократно отлагане на крайното решение, вътрешно-партийни напрежения и всичко, каквото си трябва, ръководството на РБ успя да се обедени около най-добрия вариант от предложените. Или почти успя да го направи, защото минути след решението се оказа, че г-н Лукарски от СДС е от „категорично против“ до просто останал „неразбран“ от журналистите, с официален акцент върху второто (макар да е вярно всъщност първото). Тази безценна добавка само увеличи стойността на общата кандидатура, затвърждавайки плуралистичната идентичност на блока. Остава и една последна стъпка – още едно утвърждаване на Трайков от висш орган на коалицията. Тази стъпка сигурно също няма да мине банално гладко.

Трайков е в състояние да обедини реформаторите за президентския вот.

В момента повечето партии и лидери на блока са в управлението, докато голямата част от електората му – разочарован или не - е в опозиция. С избора на Трайков, който е доказал, че може да се противопоставя на Борисов, РБ ще привлече отново част от разколебаните си избиратели. Нещо повече, Трайков има много ясен профил на про-европейски политик. На фона на модата, въведена от ГЕРБ, за „балансиране“ и „посредничество“ между САЩ и Русия, Европа и Турция и т.н., хората ще могат да си отдъхнат, че има поне един кандидат на основна партия, който не квалифицира европейската и атлантическата принадлежност на България. Т. е. Трайков има своя ясна ниша и принципна кауза на тези избори, които биха му гарантирали добро представяне при една прилично проведена кампания.

Това заключение се налага и поради изключително рисковите стратегии, възприети от двете по-големи партии – ГЕРБ и социалистите, като големината на вторите не е чак толкова безспорна. ГЕРБ отложиха за дванадесет без една „разкриването“ на кандидата си, което е знак за липса на безспорен и непроблемен вариант. Всъщност те залагат отново на Борисов да „изтегли“ кандидатурата на партията. До втори октомври ще се нагледаме на интервюта на премиера, в които той ще говори като реален кандидат-президент, громейки останалите участници в надпреварата. След заветната дата тази позиция ще бъде отстъпена на подставеното лице с надеждата от стария политически виц, че твърдият електорат би избрал и магаре по партийна повеля.

Тази стратегия е рискова, защото с течение на времето и най-твърдите се изнервят, когато не знаят дали ще гласуват за Марко, Дългоушко или Сивушка (за gender баланс).

ГЕРБ все пак влизат като фаворити в тази надпревара най-вече поради насипното състояние на останалите политически формации и несъстоятелността на тезите на левицата. Въпреки риторическата неяснота в опитите си за „балансиране“ на различни тенденции, ГЕРБ все още не са причинили сериозна щета на България чрез външнополитическата си активност. Напротив, искреното желание на Борисов да направи всичко възможно, за да гарантира сигурността на страната, печели симпатиите на хората и те са склонни да му простят грешките. Като напълно неоправданото предаване на Бююк на турските власти, например. Трябва да бъде оценена и позицията на Борисов в подкрепа на европейското споразумение за бежанците с Турция. Въпреки собствените му популистически залитания, премиерът не се поддаде на традиционните антитурски настроения, за да постави под въпрос полезността от една общоевропейска стратегия по темата. А тя единствена може да реши по-трайно проблемите с мигрантите. Макар че защитата му за незабавна, безусловна отмяна на визите за Турция беше грешка, опитите на Борисов да „спаси“ споразумението с Турция са в правилната посока.

По-проблематични са неясните му послания по отношение на Русия. Част от тях могат да бъдат отдадени на желание за привличане на русофилски гласове, други – на желанието за достигане на по-изгодно споразумение с Москва за реакторите. Но въпреки това, създаването на нереалестични очаквания за скъпи и излишни проекти като Белене, хъбове и т.н. прави България да изглежда слаба и податлива в очите на Русия, и странна и амбивалентна в очите на Запада. Точно тук е ролята на Трайков като кандидат на РБ: да подчертава тези дефекти в политиката на ГЕРБ и да дава смислени алтернативи. Същото се отнася и по отношение на вътрешната политика, където ГЕРБ стана синоним на половинчатост, безпринципност и договаряне с корпоративни кръгове в области като антикорупцията, реформата на съдебната система и търсенето на отговорност за КТБ. Трудността за Трайков ще е активното съучастничеството на част от РБ в някои от тези прегрешения на ГЕРБ, което той няма как просто да премълчи.

Левицата на пръв поглед извади мъжествен кандидат със сертифицирани летателни качества. Но това също е много рискова стратегия, защото освен тези две характеристики за този човек не се знае абсолютно нищо друго.

Като изключим, разбира се, неверните му твърдения за „приземената“ българска авиация и политически незащитимата му теза, че България при всяка една евентуалност може сама да защити небето си. Дали имаме десет или двайсет самолета е разбира се важно, но и с четиридесет бойни машини може да се окаже (недай си боже), че имаме нужда от подкрепа от натовските ни партньори. За това е от изключителна важност нашите ВСС да координират бързо действията си, да има съвместимост и ефективност под обща команда в рамките на НАТО. С каква бързина нашите ескадрили ще увеличават бройката и качеството на самолетите си е въпрос и на пари, и на време: няма нищо лошо, за да постигнем по-изгодни варианти в определени моменти да разчитаме и на помощ от партньорски държави за air policing, например. Всъщност за това сме в НАТО и, ако някой не го е разбрал, този пропуск може да се дължи само на две неща: или на друга геостратегическа ориентация, или на политическа некомпетентност.

Като оставим настрана военната авиация, генерал Радев изпитва явни трудности в сричането на политическия буквар. Дотук той е успял да формулира една кохерентна теза – че от гледна точка на разделение на властите е по-добре президентската институция да не бъде контролирана от ГЕРБ. Дори да приемем, че сложният управленски формат в парламента може да мине за „концентрация на власт в ГЕРБ“, от този факт не следва, че президентството трябва да бъде дадено на всеки друг. Особено пък на политически първолак, който едва ли ще изкласи в рамките на една доста къса президентска кампания.

И накрая, патриотите заложиха на обединението в тази кампания и се понесоха на вълните на един вселенски популизъм (с православно-регионална окраска в техния случай).

Каракачанов е опитен политически оператор, който за пръв път ще има възможност да изприказва всичко, което му е на душата (за добро или зло). Нотев пък е най-приемливото, което Атака може да роди, колкото и спорен да е този комплимент. Най-важното, което дава крила на тази летателна двойка, е медийното конструиране на сегашната политическа ситуация ексклузивно в термините на „сигурността“. Дали ще е държавна или национална сигурност, Каракачанов и сие изглеждат като хора, които имат какво да кажат по въпроса. Макар част от идеите им да са налудничави – като ракетите, насочени към Турция и наборната армия, например - в общата лудост, обхванала света, те не звучат толкова странно.

Има и нещо друго. За 26 години България успя да извърви забележителния път от страна, която се загражда, за да не избягат хората от нея, до страна, която строи огради, за да не идват мигранти от други места. Този път не е съвсем приключил, но ако успеем да удържим още десетина години про-европейския си курс, преходът ни към най-развитата част от света ще е повече или по-малко факт. А с това ще се засилват и „тегобите и оплакванията“, които ще споделяме с най-успешните. В контекста на тези оплаквания, патриотите са защитниците на наивно-средновековния протекционизъм – строим огради, мушкаме си главите под тях и чакаме мигрантите да се уплашат и откажат да идват. А пък защо не и да стреляме по тях от стената от време на време.

Точно тук е ролята и на кандидатите на РБ, а и на ГЕРБ, да демонстрират, че има и по-интелигентни стратегии за справяне с „бежански вълни“ в един интегриран, глобален свят. (Левицата у нас – за куриоз - като че ли отдавна е изоствила тези цивилизационни мисии: справка – скорошния им кандидат за кмет на София). В съвременния свят националната идентичност е толкова по-защитена, колкото са по-силни институциите на дадената политическа общност – от политико-военните до образователно-културните. Тези, които разчитат на стени и горещ катран, са обречени като средновековно княжество или птицата Додо.

Това е ситуацията непосредствено след началото на кампанията. Интригите са основно две. Първо, ще може ли левицата и Радев въобще да се включат в надпреварата като реалистична политическа опция. Второ, ще могат ли реформаторите и Трайков да дадат смислен отпор на „патриотичния“ популизъм или ще се плъзнат и те по него, оставяйки силно про-европейската част от българския електорат, както и тези, които са критични към половинчатостта на някои от реформите в страната, без кандидат.

Е, и името или полът на формалния кандидат на ГЕРБ трябва сигурно да се добавят към интригите, макар и двете да са от второстепенно значение.