Годината е 1944, мястото е окупираният Париж. Четирима приятели прекарват дните си в тясна стая на последния етаж на една жилищна сграда на левия бряг на Сена. Съседите им ги мислят за художници – с тази версия обяснили миризмата на химикали. Всъщност, приятелите са членове на еврейска клетка от съпротивата. Те поддържат нелегална лаборатория за производство на фалшиви паспорти за деца и техните семейства, на които предстои да бъдат депортирани към концентрационните лагери. Най-младият член на групата, техническият директор на лабораторията, на практика е все още дете – това е 18-годишният Адолфо Камински.

Ако се съмнявате дали сте постигнали достатъчно в живота си, не се сравнявайте с Камински. До 19-ия си рожден ден той вече е помогнал за спасяването на живота на няколко хиляди души, като им е изготвил фалшиви документи, с които да се укрият или да напуснат страната. Той продължил да фалшифицира документи за хора, пострадали от почти всеки по-значим конфликт през 20-и век.

Днес Камински е на 91 години – дребен мъж с дълга бяла брада, облечен със сако от туид, който обикаля квартала си с бастун. Живее в скромен апартамент за социално слаби, недалеч от бившата му лаборатория.

Когато ходех след него заедно с филмов екип в продължение на един ден, съседите постоянно ме питаха кой е той. Казах, че е герой от Втората световна война, въпреки че историята му продължава и много след това. Тя е болезнено актуална и днес, когато деца попадат под бомбите в Сирия или се качват на потрошени лодки, за да избягат по море.

Както повечето хора на Запад, обикновено и аз пренебрегвам тяхното страдание и очаквам някой друг да се намеси и да помогне. Но Камински, бедният преследван тийнейджър, решил сам да се намеси по време на Втората световна война, а след това и в много други случаи. Защо го е направил?

Не е било за славата. Той работел тайно и проговорил за това чак години по-късно. Дъщеря му Сара научила цялата история на баща си, чак когато започнала да пише книга за него - „Адолфо Камински: Животът на фалшификатора“. Тази седмица излиза английският превод.

Не е било и за парите. Камински казва, че никога не е приемал заплащане за неговите фалшификати, за да остане верен на мотивите си и да работи само за каузи, в които вярва. Няколко пъти е банкрутирал и през повечето време е преживявал като фотограф. Работата по време на войната така напрегнала зрението му, че останал сляп с едното око.

Въпреки че бил опитен фалшификатор и създавал изцяло нови паспорти, след което ги състарявал с изобретено от него устройство, всичко това не му носело радост. „Най-малката грешка да допуснеш, и изпращаш някого в затвора или на смърт“, ми каза той. „Това е огромна отговорност. Тежко е, изобщо не е удоволствие“. Години по-късно той отново е преследван от работата си: „Най-често мисля за хората, които не можах да спася“.

Камински съчувства на бежанците, отчасти защото и той самият е бил бежанец. Роден е в Аржентина в семейството на руски евреи, които първо се преселили от Русия в Париж, а след това са били изритани от Франция. Когато Адолфо бил на 7, на семейството му – по това време вече с аржентински паспорти – било позволено да се върне при роднини във Франция. „Тогава разбрах колко важна е думата „документи“, обясни той.

След като напуснал училище на 13, за да помага на семейството си, той станал чирак в сушилня, предвестник на съвременното химическо чистене. Прекарвал часове в чудене как да отстрани петната, започнал да чете учебници по химия и да експериментира у дома. „Шефът ми беше химически инженер и отговаряше на всичките ми въпроси“, казва той. През уикендите помагал на технолога в местна мандра, а в замяна получавал масло.

През лятото на 1943 година той и семейството му били арестувани и изпратени в Дранси, близо до Париж, където евреите са били интернирани преди да бъдат изпратени към лагерите на смъртта. Тогава ги спасили паспортите им. Правителството на Аржентина протестирало срещу задържането на семейството и така те останали в Дранси три месеца, докато хиляди други бързо били изпратени на смърт.

Камински си спомня един професор по математика, който се съгласил да го обучава в лагера. „Един ден, когато стана време за урока, той не се появи. Не ми беше казал преди това, че името му е в списъка“.

Семейство Камински все пак били освободени, но в Париж не било сигурно за тях, където за евреите имало постоянна опасност от арест. За да оцелеят, трябвало да преминат в нелегалност. Бащата на Адолфо уредил фалшиви документи от една еврейска съпротивителна група и го изпратил да ги вземе. Когато посредникът казал на Адолфо, че било много трудно да изтрият някакво синьо мастило от документите, той му препоръчал да използва млечна киселина – номер, който бил научил в мандрата. Това проработило и той бил поканен да се присъедини към съпротивата.

Клетката на Камински била една от многото. Те трябвало да разузнават за предстоящите арести, после да предупреждават семействата и да ги снабдяват с нови документи. Групата избирала най-спешните случаи: деца, които предстои да бъдат изпратени в Дранси. Водели ги в селски къщи или в манастири, други прекарвали през границата в Швейцария или Испания. В една от главите в книгата Камински остава буден две поредни нощи, за да изпълни огромна и спешна поръчка. „Сметката е проста: за един час мога да направя 30 празни документа. Ако заспя за час, 30 души ще умрат“.

Според историците, еврейските мрежи от съпротивата са спасили между 7 хиляди и 10 хиляди деца. 11 400 деца са били депортирани и убити.

След войната Камински не планирал да продължи да работи като фалшификатор. Но покрай връзките си от времето на войната, попаднал на други нуждаещи се. Продължил да фалшифицира паспорти повече от 30 години и така се намесил в различни конфликти – от войната за независимост в Алжир, през движението срещу Апартейда в Южна Африка, до войната във Виетнам, когато помагал на американци с фалшиви документи, за да избегнат мобилизацията. Предполага, че само през 1967 година е доставил фалшиви паспорти на хора в над 15 страни.

Не мога да припозная всяка една от каузите му. Някои от бунтовническите групи, които той е подкрепял, използват насилие. И неговият идеалистически инат на моменти може да ви извади от равновесие. Малко след Втората световна война не него му се родили две деца, но така и не казал на тях и на бившата си съпруга за своята нелегална дейност, а те така и не разбрали защо ги посещава толкова рядко. Приятелките му мислели, че той им изневерява. Трябвало да замине с една жена за Америка, но в последния момент не тръгнал, защото се присъединил към алжирската съпротива.

„Спасявах животи, защото не мога да понасям ненужната смърт – просто не мога“, ми каза той. „Всички хора са равни, независимо от произхода си, вярата си или цвета на кожата“, добави по-късно. „Няма висши и нисши раси. Това за мен е неприемливо“.

През 1971 година спрял с фалшикациите завинаги, защото вече твърде много групировки го познавали и очаквал скоро да бъде арестуван и вкаран в затвора. След това започнал да преподава фотография. При едно посещение в Алжир той среща млада студентка по право, по произход от племето туареги, която била дъщеря на либерален алжирски имам. Те все още са женени и имат три деца.

Последния път, когато видях Камински, той ми показа една снимка, която направил веднага след освобождението на Париж. На нея бяха около 30 деца, току-що излезли от скривалището си и очакващи да видят отново родителите си.

Той знае къде по света децата днес са в същата опасност и че ако не притежават правилния паспорт, може да изгубят живота си. „Правех всичко каквото мога, когато можех. Сега вече нищо не мога да направя“, каза той. Но със сигурност всички ние можем.

Памела Дракърман е американски писател и журналист, която живее в Париж. От 2013 г. е редовен коментатор за „Ню Йорк Таймс“. Преводът е на Клуб Z.