Позволете ми да вляза в най-скучния жанр: съображения за това какво е демокрацията. Знаем какво не е: не е състезание по тласкане на гюлле, където някой отива с метър и обявява шампиона. Не е тържество на мнозинството над загубилото малцинство, което си плаща, че е било на друго мнение. Не е ритуал, с който не се излагаме пред чужденците.

Демокрацията е...

Какво е? Демократичните процедури завършват с  това, че победеният признава на победителя правото да управлява. Падналият става от прахта, стиска ръката на победителя и му пожелава успех. Няма друг възможен финал, на който да стъпи една легитимна власт.

Той не следва от никакви процедури и алинеи, и практически по никакъв начин не може да се гарантира. Всеки избор може да се оспори – винаги ще има две загубени бюлетини, неясно поставена запетая в закона, някакъв член от комисията, който отишъл до тоалетната в решителен момент. В сложния свят, в който живеем, политическият иредентизъм винаги ще си намери ресурс да продължава борбата.

Огледайте се по света. Тази година под натиска на крайно десните съдът касира президентските избори в Австрия, макар нарушенията да не изглеждаха особено сериозни. Подиграваха се на Австрия, че станала африканска страна. Но вижте Брекзита – след гласуването над четири милиона граждани направиха подписка за нов контра-референдум, а различни групи  до сега обмислят начини резултатите да бъдат обявени за невалидни. Разбира се, върхът е (както обикновено) г-н Тръмп, който заяви, че ако Клинтън спечели, изборите със сигурност ще са били фалшифицирани. Т.е. - той предварително обяви, че няма да ги признае!

Злаполучното квадратче

Назад към България. Приближават президентските избори - как се подготвяме да ги посрещнем? Вече няма избори, които да не са придружени от някакви тежки скандали и очаквана нелегитимност. Купени гласове, неразбория, чували с бюлетини -  каквото се сетите. Засега всичко се върти около злополучното квадратче „Не подкрепям никого”, измислено поради популистката истерия от последните години. Заради нея първо въведоха задължителното гласуване с цел уж да се минимизира турският вот - абсурдна идея сама по себе си, защото турците гласуват или не гласуват в сходна пропорция с останалото население. После се появиха либерални гласове за това, че не можеш да задължиш хората да харесват тези идиотски политици, или че субсидията на партиите много ще се вдигне при задългжително гласуване. Самата задължителност междувременно заприлича на пародия с това, че наказанието за негласуване ще бъде... да не гласуваш, т.е. да отпаднеш от списъците до нова регистрация. Но квадратчето не отпадна и всичко се сведе до въпроса дали ще се брои то за действителен глас или не. Реформаторите се уплашиха, че на пропорционални избори при много гласували  ще им стане трудно да прескочат бариерата и се спазариха: някак хем да се брои, хем да не се брои.  Обвинения, обиди, клетви за вярност и прочие театър.

Нещо не е наред...

Но вижте сега какво се получи. Отново приближаваме избори с усещането, че нещо не е наред, че резултатите може да се оспорят, че навярно дори вотът ще трябва да се повтаря. Честта на партиите сякаш е запазена, те предварително са се подготвили за евентуална загуба:  е да, биха ни, ама изборите са фалшиви и всяко управление оттук нататък е нелегитимно.

Доста страшничко, като си помислиш. Тази тенденция към предварително делегитимиране като че ли се засили през двата мандата на ГЕРБ - имаше я в самото начало на прехода, но тогава още кипеше студената война. А сега защо, откъде? Някой ми писа във фейсбук – така е, защото системата е на практика еднопартийна и всъщност няма смяна на властта. Друг си обяснява кризата на изборния ни процес с грубите нрави на управляващите. Може би вина имат абсурдните промени на избирателната система - те уж трябваше да повишат избирателната активност, а изключиха българи от чужбина, наказват негласувалите с отпадане от списъците, въвеждат измисленото в Елцинова Русия „срещу всички”.  Колкото повече промени, толкова по-слабо доверие в правилата. Ако си припомним чуждестранните примери - вероятно нещо в тази форма на демокрацията вече не е достатъчно на съвременния човек. Знам ли. Но само си представете следващия ни президент, който и да е той: как ще се изправи на площада и в задните редици някой ще прошепне „да ти го...”.

Препечатваме коментара от Дойче веле.