Между 19 и 27 октомври българският министър-председател Бойко Борисов и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер си размениха писма за т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), с който ЕС наблюдава реформите в правосъдието и вътрешните работи на България и Румъния.

Борисов поиска Комисията да признае, че България има напредък, да съкрати показателите на наблюдението от шест на три и да промени неговата процедура, която сега включва годишни доклади на Комисията за реформите в наблюдаваните области и препоръки възоснова на тях.

Юнкер отговори, че Комисията ще промени подхода си към МСП от началото на 2017 г. с оглед на постепенното му приключване до края на мандата й през 2019 година.

В този му ангажимент няма особена новина. Той го пое още през кампанията за европейските избори през 2014 година и го потвърди в началото на мандата си като председател на Комисията, когато Борисов го посети в Брюксел през декември 2014 година.

Новините са другаде. В подхода си към МСП Юнкер наистина нарушава табута от времето на предшественика му Жозе Мануел Барозу. Миналата година сегашният председател на Комисията за първи път в почти 10-годишната история на механизма допусна, че той може да падне за Румъния и да продължи за България.

Сега той си позволява нещо, от което Барозу се пазеше – да направи важно съобщение за МСП в навечерието на избори в една от наблюдаваните страни. Трудно е да се избегне подозрението, че то е “подарък” за управляващите, демонстрация на доверие към тях, признание за постигнат напредък.

Както мнозина познавачи на МСП – и сред привържениците, и сред противниците му – признават, че той се инструментализира във вътрешната политика на България и на Румъния.

Наистина важните новини обаче не са в писмото на Юнкер, а в писмото на Борисов до него, на което той отговаря.

Българският премиер открито иска Юнкер да счупи още едно табу от времето на Барозу – да намали двойно показателите, по които МСП отчита напредъка на България. Комисиите Барозу I и Барозу II дума не даваха да се издума за това.

Наблюдението не е упражнение по отмятане на квадратчета, то трябва да продължи по всичките оригинални показатели до самия си край, казваше Генералният секретариат на Комисията, който пише докладите. Според него за край може да се говори, когато в резултат на едновременното изпълнение на шестте показателя България натрупа поредица (track record) от убедителни резултати (convincing results) че промените са необратими.

Всички досегашни доклади, включително и последният, от януари 2016 година, говорят, че такава поредица у нас липсва (за разлика от Румъния), особено в реформите на съдебната система (най-вече на Висшия съдебен съвет) и в борбата с корупцията.

Борисов иска от Комисията да промени становището си за това.

“От 2007 година насам България постигна сериозен и необратим напредък, съдебната реформа, борбата с корупцията и с организираната престъпност”, пише той на Юнкер. “Българското правителство смята, че има основание да се прекрати наблюдението по тези показатели, по които целта вече е постигната, докато бъдат актуализирани другите по начин, който позволява да бъде отчетен постигнатият до днес напредък”.

Тук има вътрешно противоречие. Борисов от една страна твърди, че страната ни има “сериозен напредък” в съдебната реформа, борбата с корупцията и с организираната престъпност, но в същото време предлага това да са трите показателя, по които наблюдението да остане.

Според него трябва да отпаднат следните сегашни показатели:

  1. “Да се приемат конституционни промени отстраняващи всяко двусмислие по отношение на независимостта и отговорността на съдебната система”.
  2. “Да се осигури по-прозрачен и ефикасен съдебен процес чрез приемане и прилагане на нов закон за съдебната система и на нов гражданскопроцесуален кодекс. Да се докладва за въздействието на тези нови закона и на наказателно- и административно-процесуалните кодекси, особено върху предсъдебната фаза”.

Показателите 4 и 5 свързани с разследванията на корупцията – на съответно централно и на местно ниво и по границите  – да се слеят в един, който започва с: “Да са надгради вече постигнатият напредък в борбата с корупцията…”

Показател 6 също е редактиран, за да започне с: “Да се надгради вече постигнатият напредък в борбата с организираната престъпност…”

Юнкер не е ясен и категоричен в отговора си на тези искания. Той пише:

“Съгласен съм, че напредъкът, който България е постигнала в изтеклите години на МСП би изисквал да възприемем по-динамичен подход, очитащ изцяло дългосрочните тенденции, които могат да се изгубят в годишния цикъл на докладване. Започвайки от януари 2017 година, ние възнамеряваве да въведем този но подход в нашите доклади”.

Преведени на разбираем език, тези витиевати фрази означават, че Комисията  ще промени нещо, но ще видим какво и че тя се опитва да въведе двойнствено отчитане на българския напредък: (а) в широк исторически план, където той все пак се забелязва и (б) в тесен всекидневен, където докладите на експертите от Брюксел все още не го намират. Още по-просто казано, има си хас за десет години наблюдение хептен нищо да не се е  променило въпреки страшно сходните доклади.

Очевидно е, че Комисията на Юнкер иска да се отърве от МСП и има сериозни причини за това:

  1. Механизмът е резултат от процеса на разширяване на ЕС. През 2006-2007 година той трябваше да убеди скептичните към разширяването правителства и партии в Европа, че то не понижава стандартите на съюза, че той може да ги поддържа, дори по политически съображения да е приел неподготвени докрай държави. Този въпрос с времето и с поликризата на ЕС изгуби актуалност. Комисията на Юнкер обяви, че през нейния мандат Европа няма да приема нови членки. Тя има да връща доверието в себе си, което е разколебано от по-сериозни предизвикателства като например кризата на еврото, миграцията, Брекзит.
  2.  Макар да е поставил разширяването на “пауза”, ЕС обаче продължава да преговаря с кандидатките за членство от Западните Балкани и с Турция. Комисията има член (Йоханес Хаан), който отговаря за тези преговори. Тя продължава да наблюдава и да подпомага финансово  реформите в тези страни, да отчита напредъка им в редовни доклади, да им дава препоръки. Трудно е да изискваш от тях да се държат прилично при примера на България. Тя продължава да е образец за т.нар. “копенхагенски парадокс” – страна-членка, непокриваща напълно изисквания към страните-кандидатки. При това след година и три месеца тази страна трябва да поеме шестмесечното председателство на ЕС, когато той ще води преговорите за Брекзит. Какво доверие ще вдъхва Европа на света с тази картинка?
  3. МСП все повече се превръща в нетен пасив за Комисията на Юнкер. Предвид продължителността си и постигнатите досега неубедителни резултати у нас той я прави уязвима за критики от всички страни. Едни сочат механизма като “дискриминационен” – корупция има навред в Европа, но тя наблюдава само най-слабите и беззащитните България и Румъния. Други твърдят, че той е скъп и разходите по него не съответстват на ползите – десет години докладите повтарят, поне в българския случай, че липсват убедителни резултати. Трети искат такъв механизъм за всички 28 държави, не само за България и Румъния. Това значи всяка година вместо два доклада Комисията да пише по 28. Както е опетнена от скандалите “Люкслийкс” и “Бахамалийкс” да отчита как се справят с върховенството на закона например Германия, Франция и скандинавските държави. Някой сериозно ли очаква това от Юнкер? Все пак 28-те правителства в ЕС са неговите работодатели. Следователно: Има МСП, има проблем. Няма МСП – няма проблем. При това става дума за хроничен проблем, който се възпалява всеки път, когато България и Румъния справедливо попитат кога най-сетне ще ги пуснат в Шенген. МСП е главният претекст това да не става.
  4. МСП е политически неудобен и от друга гледна точка: той поставя лоялни проевропейски съюзници на Юнкер като лидерите на България и Румъния в редичката на набюдаваните “хулигани”, където са неговите евроскептични противници в Унгария и Полша. Те отказват да изпълняват предложено от тази Комисия законодателство (например за бежанските квоти), съдят я, опъват се на опитите да ги наблюдава и да им прави препоръки, искат да й орежат правомощията и да ги върнат на националните власти. Политически Юнкер е по-слаб от Барозу и не може да си позволи за губи приятели сред 28-те членове на Европейския съвет.
  5. Най-сетне, в чисто български и румънски контекст, МСП прави Комисията действащо лице в една “отровна политическа среда”, както я характеризира колега на Юнкер пред автора на тези редове преди известно време. Коалицията против механизма у нас е по-широка от управляващата. В нея освен ГЕРБ и Патриотичният фронт влизат и опозиционните БСП и ДПС. Евродепутати от тези четири партии си подадоха ръце в искане за край на механизма в публично изслушване през март. Парламентарното малцинство в полза на МСП у нас се свежда до част от Реформаторски блок. От друга страна обаче Евробарометър показва, че над 70 процента от българите нямат доверие на съдебната си система(най-високият дял на недоверие в ЕС). Това може да не е мнозинство за оставане на механизма, но в никакъв случай не е и мнозинство за премахването на наблюдението от Европа. Тези обстоятелства поставят Комисията пред избора с кого да бъде: с коалицията против МСП сред политическата класа или с мълчаливото мнозинство, чиято единствена надежда за промяна остава Европа. Премахването на механизма премахва и този труден избор.

Въпросът, на който кореспонденцията между Борисов и Юнкер не отговаря, е дали те могат да постигнат общия си интерес първо да променят МСП и постепенно да го прекратят без одобрението на всички държави-членки. Това времето ще покаже. На първо място – идният доклад на Комисията по механизма след малко повече от два месеца.