Телевизионното студио неусетно се превърна в институция. Никой не го е излъчвал, никой не е приемал закони за неговото функциониране. И въпреки това то дава тон на обществения живот: възцарява и детронира, обвинява и защищава, прославя и омаскарява.

Студиото няма общо със старата журналистика, където репортерът се рови из някаква реалност и ни представя тревожни факти. Нито със старата есеистика, чиито автор застава зад едни или други идеи. Студиото е празно от съдържание – то е помещение, в което приемат гости. В идеалния случай водещите не са специалисти в нито една от темите, които се обсъждат. Не защото са прости, а защото такъв е жанрът: домакинът е проекция на нас, лаиците, които чрез него разговаряме с важните хора. Очарованието му/й е в това да зададе някакъв глупав въпрос, да се удиви чистосърдечно, да направи наивно умозаключение – както всичко останало в медиите естествеността е плод на сериозна работа върху ролята.

Водещият по определение има самостоятелност, извоювана през годините – това по принцип е връх в журналистическата кариера – ако репортерът маа гащи по обекти, тук обектите ти идват на крака (в определени случаи има специални договори, защото някои студия са външна продукция). Лицето на водещия е нещо като марка на предаването и колкото по-известен е, толкова по-вероятно става да му отидат на гости интересните хора, а пък ние – да ги пуснем през телевизора в хола си.

Дневният ред на обществото?

Често водещи са мъж и жена на близка възраст: приличат сякаш на семейство, което посреща в дома си - който пък трябва да представлява нашия дом. Мизансценът може да включва дивани, библиотеки, прозорци и други домашни неща, каквито имаме в хола при телевизора. Колкото по-лека темата, толкова по-удобно седят поканените, например ако ще става дума за президентски избори ще ви сложат на висок, твърд стол, ако пък разказвате с кои зодии сте спали, полягате на меки кресла. В някои студия дори черпят със сладки и кафе, особено пък ако е някакъв празник. В заетия от Америка формат на Слави Трифонов едновременно се канят гости и се пародира студийното канене на гости, играни от артисти.

Разбира се ще сбъркаме, ако си представим студиото като мила импровизация. Домакините ви първо много внимателно подбират темите, през които задават дневния ред на обществото. Имате избори. Дали ще обсъждаш отново и отново бежанци, ислям, тероризъм? Или ще възприемеш като по-важни съдебната реформа, начина на сключване на международните договори, институционализирането на диалога с гражданското общество?... Вярно е, че целта е да привлечеш зрители, но ако пък много олекнеш, ще загубиш статута си на институция и тогава може да те заточат в следобедния пояс. Най-добре е да си в генералната линия, зададена от политическата класа, с леки забежки встрани за оригиналност.

Кого точно канят?

Подборът на гостите е другият ключов момент. Като че ли има един типаж, когото често срещаме в студията – ще кажеш нещо като невидима трупа. Хора, които винаги имат някакво шашващо мнение, разпознаваеми хора, които на свой ред канят в други студия; хора, чиито телефони водещите имат и за които са сигурни, че ще вдигнат… В интернет редовно се надига вълна от възмущение, сравнима само с избора ни за „Евровизия“ – защо пак тоя, докога все същите. Ами много просто е, за жалост – известните лица правят студиото известно. И обратно: известното студио прави лицата известни. Ей такъв омагьосан кръг.

Чрез гостите си водещите трябва да конструират обществения дебат на принципа „всички гледни точки“ (такъв беше девизът на една телевизия). Ако има значи десен говорител, непременно трябва да се контрира с ляв, ако има социолог – с политолог, ако е поканен ром – с фашизоид. Императивът е обективност и балансираност, но в последна сметка се получава нещо друго - идеалното студио не оставя в главата ви никаква мисъл, плюсовете се унищожават с минусите и всичко се занулява. Често гостите, разбрали, че на телевизия трябва да си борбен, почват да говорят едновременно, което ни изпълва с някаква обща тревожност, защото усещаме, че има страсти, а не можем да разберем нищо. Хубав дебат означава тъкмо това – емоционални изблици, от които не следва познание, а нужда да гледаме следващото студио.

Изключение, разбира се, има за политици, и особено за действащи управници, които имат правото да говорят сами, когато поискат. По конституция това е разписано само на президента, но няма студио, което да откаже на министър – колкото повече министри, толкова повече се вдига престижът на студиото. ГЕРБ овладя тази технология и в моменти на криза изпраща ударно министри във всички телевизии - малко според тактиката на хитлеровия танков удар, когато много техника се съсредоточава върху малък отрязък на фронта, или в случая – на времевия пояс. После контраатака на опозицията, трима лидери в трите големи телевизии по едно и също време, та да няма мърдане.

Има нещо тържествено, нещо атавистично-ритуално в телевизионните студия. Ние по-старите чакаме да стане време, коментираме какво е казал единият, какво му е отговорил другият, очакваме от думите да последват важни неща.

И вероятно тъкмо тук някъде е причината за залеза на студията. Просто умира палео-телевизията (по израза на Еко), с фиксирани часове и ритуализирано говорене. Поколението на „милениълс” просто няма отношение към този свят – да не ви казвам колко пъти съм питал на лекция гледахте ли сутринта дебата, с надеждата да ги запаля за разговор. Вярно, че студиото може да се запише и качи в ютюб, но там то вече става друго – слушаш малко бърборене, превърташ неприятния персонаж, за да стигнеш до своя човек, после прескачаш към последния клип на Конрад.

Сбогом, студия, остаряваме заедно!

Коментарът е от Дойче веле.