Румен Радев може би не е по-различен от Борисов в желанието си да „балансира“ между евроатлантизма и Путин. Генералът летец наистина е видял достатъчно от системата на НАТО, за да разбира истинската ѝ стойност и да не е готов да я пожертва с лека ръка. Също така е вероятно при престоя си в САЩ, а и в работата си по-късно, да е заслужил доверието и на американските ни партньори. Т. е. и Борисов, и Радев съзнават, че българският екзистенциален интерес е свързан с НАТО и ЕС, но и двамата нямат нищо против да спечелят гласовете на русофилски групи от населението и да се заиграват с тях.

И все пак, победата на Радев е по-сериозна крaчка в посока на Евразия, въпреки личните разбирания и намерения на „натовския“ генерал. Това е така поради следното:

  1. Едно са личните качества и намерения, друго е публичният образ, който се изгражда и който оттеква в обществото. Образът на Радев в кампанията беше определено амбивалентен, за да се харесва и на най-крайните русофили – на тези, които искат да вкарат България в Евразия. Например, Николай Малинов от сдружение „Русофили“, изглежда вижда в избирането на Радев просто първа стъпка към изваждането на страната от НАТО (както стана ясно от негово интервю пред руска телевизия). Нито Радев, нито БСП са се разграничили от такива групи искрено и сериозно: ако са го правили, е било под сурдинка, с намигване и с кръстосани под масата пръсти.
  2. Радев съзнателно капитализира двусмислеността на собствения си образ, за да обединява различните крила на левицата. Затова за едни той е повече „натовски“ генерал, а за други просто Щирлиц в тила на врага, който цели да разсипе НАТО. Без значение какъв е в душата си Радев, самото съществуване на тези публични образи е проблем за страната, който ерозира прозападните нагласи и създава вредни очаквания;
  3.  Заменяйки Борисов като балансьор, Радев вече ще търси новата „среда“ между една поотслабена проевропейска позиция и едно все по-шумно евразийство. В този смисъл става ясна основната грешка на Борисов с „балансирането“ по тези теми: позиционирайки се като арбитър, той успя да легитимира все по-крайни и по-крайни позиции. Не бих се учудил, ако в мандата на Радев видим и опити за референдум за членството ни в НАТО, а защо не и ЕС. Доскоро тези теми – съвсем справедливо – бяха считани за налудничави. И сега е така, но защитниците им вече надигат гласове българската политика да е „баланс“ между разумното и подобни щуротии. Ето защо, „балансирането“ вместо да стабилизира ситуацията, да води до траен курс и предвидими действия причинява все по-голяма и по-голяма радикализация. Самото „балансиране“ става опасно и всеки нов „балансьор“ е все по-далече от разумния център. Както и Радев ще е по-далеч от него от Борисов;
  4. Русия бързо се възползва от ситуацията и „маркира“ Радев еднозначно като свой. Медиите на Москва, „аналитици“ и разузнавачи направиха руската гледна точка изключително ясна – да не говорим за огромния брой сайтове, сайтчета и активности в социалните мрежи. Това може би е просто опортюнизъм – желание на руската страна да се възползва от ситуацията. Дори и да не допуснем, че Нинова не е обсъждала номинацията на Радев с Путин и членове на разузнавателната общност на Москва (за което изтече информация в руските медии), самият факт на „брандиране“ на Радев от руснаците като „свой“ е достатъчно показателен. Дотук той не е направил нищо в посока дистанциране от това „брандиране“. За да противодейства на него едва ли ще е достатъчно обаче да каже просто, че той е български патриот или някоя подобна станала вече клиширана фраза. Така или иначе, това брандиране става част от образа на Радев и то влияе на българското общество, ерозирайки допълнително проевропейските нагласи в него;
  5. БСП като цяло играят опасна игра – те отприщват страсти, които след това няма да могат да контролират. Истерията спрямо бежанци и мигранти по време на кампанията – истерия, за която и Радев активно съдействаше – поражда настроения и възможности за политически радикализъм, които ще ни преследват години напред. Шествия, качулки, озлобление срещу няколкото хиляди злощастници, които съдбата е довела у нас – всичко това не е белег за цивилизована политика. И тъжното е, че представителят на уж европейската левица нито за миг не се е противопоставил на подобни тенденции, а напротив, опитвал се е да ги впрегне за изборния си успех.

Обединението на нацията не означава безкритичност и липса на позиция или пък движение по посока най-малкото съпротивление. Президентската позиция у нас е важна с това, че задава посока, задава стандарт на поведение. Радев тепърва предстои да изчисти публичния си образ – амбивалентността, която му помогна по време на кампанията - ще става все по-проблематична за реалното упражняване на президентските пълномощия. Той би могъл да се плъзне по инерцията, зададена му от БСП, но би могъл и да опита да засили проевропейските елементи в левицата, да я тласне в посока на европейска социал-демократическа партия. Второто за момента изглежда по-малко вероятно, колкото и да е необходимо от гледна точка на страната.

Анализът на Даниел Смилов е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.