Article_top

Джон Келър

Ирак днес започва много да прилича на Южен Виетнам през 1975 г., и обстоятелствата в двете кризисни ситуации са зловещо подобни.

Ислямистки екстремисти, подкрепяни от "Ал Кайда", са завладели северноиракския град Мосул, вторият най-голям в страната, както и Тикрит, родният град на Садам Хюсеин. Сега предстои да маршируват към столицата Багдад. Войниците на правителството хвърлят оръжията си и бягат, и почти нищо не стои днес между ислямските бунтовници и тяхната амбиция напълно да завладеят Ирак.

Няма да се учудя, ако Багдад падне другата седмица, или дори по-рано. Все едно десетилетие присъствие на американски бойци в страната - включително 4487 загинали американски войници и 32 226 ранени между 2003 и 2012 г. - просто не се е случило.

Това разкрива и най-голямата ирония. Американските сили нахлуха през 2003 г., предполагаемо за да накажат Садам Хюсеин и неговия режима за вероятната им подкрепа за "Ал Кайда" - за терористичните атаки на кулите-близнаци в Ню Йорк на 9 септември 2011. Сега бунтовници, подкрепяни от тази зловеща организация, предстои да вземат целия Ирак под свой контрол.

Напомнете ми отново защо правителството на САЩ изхаби хиляди американски животи и милиарди долари за десетилетие боеве в Ирак. На този етап това изглежда толкова безсмислено, и американските военнослужещи, които бяха в тази страна, в момента сигурно са отвратени до дъното на душата си.

За какво се биха и за какво се жертваха те? Защо бяха убити и ранени толкова много от техните другари? Към момента изглежда, че е абсолютно напразно.

За историците, и за тези от нас, които са живели през 60-те и 70-те е налице растящо чувство за горчиво дежа вю.

На 10 март 1975 г. армията на Северен Виетнам и бойци на Виетконг започнаха пролетна офанзива. Докато американското разузнаване смяташе, че Южен Виетнам може да издържи поне един сезон или дори година, Хуе и Да Нанг паднаха под напора на нападателите преди да изтече месецът.

Американските военни сили бяха изтеглени от Виетнам две години по-рано, след като прекараха там 10 години, през които воюваха 2,59 милиона американци, загинаха 58 619 и 304 000 бяха ранени. Без пряката военна подкрепа от САЩ, армията на Южен Виетнам не успя да удържи нападателите.

След като Хуе и Да Нанг паднаха, вълни от бежанци се изливаха от Южен Виетнам, чиито военни сили изчезваха. До 9 април нападателите бяха достигнали столицата Сайгон. Градът падна на 30 април 1975 г. след бясна евакуационна операция на американски граждани и южновиетнамци с хеликоптери.

Когато последният хеликоптер отлепи от покрива на американското посолство в Сайгон по време на операцията, кръстена "Чест вятър", много от тези 2,59 милиона американци, които са били във Виетнам, сигурно са се чувствали като ветераните от Ирак днес, и са се питали - за какво беше всичко?

Трябваше ли въобще да бъдем в Ирак и Виетнам? На тези академични въпроси нека отговори някой друг. Това, което виждаме днес, е огромното количество американска кръв и ценности, пропилени за последните 50 години. Видяхме военни интервенции, започнали с оптимизъм, и завършили с поражение и позор.

Сърцето ми е днес с ветераните на САЩ, онези, които бяха в Ирак, и онези преди тях, които бяха във Виетнам. Те дадоха толкова много, понякога дори и живота си, а изпитанията пред самите личности и близките им бяха неизмерими.

Когато силите на САЩ влязоха в Ирак през 2003 г. и малко след това имаше едно усещане, че американските военни водачи и бойци този път няма да позволят да се случи втори Виетнам. И все пак, ето ни сега.

Може би е твърде рано да говорим за поуките от Ирак. Ето няколко наблюдения. Първо, правителството на САЩ е много зле в изграждането на нации. Надявам се, че провалите във Виетнам и Ирак са ни излекували от тази амбиция.

Второ, не можеш да спечелиш сърцата и умовете на хората, които не искат да променят това, което чувстват и мислят. Противно на нашите най-добри намерения, демокрацията не е универсален лек за проблемите на една нация. Американските ценности са нещо, за което си заслужава да се бием, но това трябва да спре когато започнем да налагаме тези ценности на другите. Колкото и достойно да изглежда тази задача, последният половин век доказа, че тя просто не работи.

Мога да продължавам, но схванахте идеята. Толкова е тъжно, гадно и разочароващо да виждаш как човешките усилия и огромни парични средства отиват напразно. Така че нека поемем дълбоко дъх, и да се приготвим да получим някои ценни уроци от тези преживявания.

 

Джон Келър е американски военен журналист, главен редактор на списание "Военна и Въздушна електроника", където работи още от 1989 г. Материалът е публикуван в сайта на списанието.

 
"Не можеш да спечелиш сърцата и умовете на хората, които не искат да променят това, което чувстват и мислят", пише авторът. Снимка БГНЕС

Ирак днес започва много да прилича на Южен Виетнам през 1975 г., и обстоятелствата в двете кризисни ситуации са зловещо подобни.

Ислямистки екстремисти, подкрепяни от "Ал Кайда", са завладели северноиракския град Мосул, вторият най-голям в страната, както и Тикрит, родният град на Садам Хюсеин. Сега предстои да маршируват към столицата Багдад. Войниците на правителството хвърлят оръжията си и бягат, и почти нищо не стои днес между ислямските бунтовници и тяхната амбиция напълно да завладеят Ирак.

Няма да се учудя, ако Багдад падне другата седмица, или дори по-рано. Все едно десетилетие присъствие на американски бойци в страната - включително 4487 загинали американски войници и 32 226 ранени между 2003 и 2012 г. - просто не се е случило.

Това разкрива и най-голямата ирония. Американските сили нахлуха през 2003 г., предполагаемо за да накажат Садам Хюсеин и неговия режима за вероятната им подкрепа за "Ал Кайда" - за терористичните атаки на кулите-близнаци в Ню Йорк на 9 септември 2011. Сега бунтовници, подкрепяни от тази зловеща организация, предстои да вземат целия Ирак под свой контрол.

Напомнете ми отново защо правителството на САЩ изхаби хиляди американски животи и милиарди долари за десетилетие боеве в Ирак. На този етап това изглежда толкова безсмислено, и американските военнослужещи, които бяха в тази страна, в момента сигурно са отвратени до дъното на душата си.

За какво се биха и за какво се жертваха те? Защо бяха убити и ранени толкова много от техните другари? Към момента изглежда, че е абсолютно напразно.

За историците, и за тези от нас, които са живели през 60-те и 70-те е налице растящо чувство за горчиво дежа вю.

На 10 март 1975 г. армията на Северен Виетнам и бойци на Виетконг започнаха пролетна офанзива. Докато американското разузнаване смяташе, че Южен Виетнам може да издържи поне един сезон или дори година, Хуе и Да Нанг паднаха под напора на нападателите преди да изтече месецът.

Американските военни сили бяха изтеглени от Виетнам две години по-рано, след като прекараха там 10 години, през които воюваха 2,59 милиона американци, загинаха 58 619 и 304 000 бяха ранени. Без пряката военна подкрепа от САЩ, армията на Южен Виетнам не успя да удържи нападателите.

След като Хуе и Да Нанг паднаха, вълни от бежанци се изливаха от Южен Виетнам, чиито военни сили изчезваха. До 9 април нападателите бяха достигнали столицата Сайгон. Градът падна на 30 април 1975 г. след бясна евакуационна операция на американски граждани и южновиетнамци с хеликоптери.

Когато последният хеликоптер отлепи от покрива на американското посолство в Сайгон по време на операцията, кръстена "Чест вятър", много от тези 2,59 милиона американци, които са били във Виетнам, сигурно са се чувствали като ветераните от Ирак днес, и са се питали - за какво беше всичко?

Трябваше ли въобще да бъдем в Ирак и Виетнам? На тези академични въпроси нека отговори някой друг. Това, което виждаме днес, е огромното количество американска кръв и ценности, пропилени за последните 50 години. Видяхме военни интервенции, започнали с оптимизъм, и завършили с поражение и позор.

Сърцето ми е днес с ветераните на САЩ, онези, които бяха в Ирак, и онези преди тях, които бяха във Виетнам. Те дадоха толкова много, понякога дори и живота си, а изпитанията пред самите личности и близките им бяха неизмерими.

Когато силите на САЩ влязоха в Ирак през 2003 г. и малко след това имаше едно усещане, че американските военни водачи и бойци този път няма да позволят да се случи втори Виетнам. И все пак, ето ни сега.

Може би е твърде рано да говорим за поуките от Ирак. Ето няколко наблюдения. Първо, правителството на САЩ е много зле в изграждането на нации. Надявам се, че провалите във Виетнам и Ирак са ни излекували от тази амбиция.

Второ, не можеш да спечелиш сърцата и умовете на хората, които не искат да променят това, което чувстват и мислят. Противно на нашите най-добри намерения, демокрацията не е универсален лек за проблемите на една нация. Американските ценности са нещо, за което си заслужава да се бием, но това трябва да спре когато започнем да налагаме тези ценности на другите. Колкото и достойно да изглежда тази задача, последният половин век доказа, че тя просто не работи.

Мога да продължавам, но схванахте идеята. Толкова е тъжно, гадно и разочароващо да виждаш как човешките усилия и огромни парични средства отиват напразно. Така че нека поемем дълбоко дъх, и да се приготвим да получим някои ценни уроци от тези преживявания.

 

Джон Келър е американски военен журналист, главен редактор на списание "Военна и Въздушна електроника", където работи още от 1989 г. Материалът е публикуван в сайта на списанието.

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

plamud

Кулите са ударени 2001 не 2011 :)
не плашете децата...
Анонимен's picture
Анонимен

нако43

много реалистичен поглед върху нещата!....не може винаги и навсякъде да се опитваш да налагаш"демокрацията"си!Защо не я налагат на емерствата или на кралствата?Така е и с някои държави,които имат президенти но те са почти пожизнени,просто така желаят хората....Къде от Тунис,Либия,Египет,Ирак,Авганистан и пр те успяха да наложат демокрация?Навсякъде има настъпление на ислямисти,срещу които те се борят!Евала на Горбачов че усети блатото в Авганистан и изведе войскине от там за да не бере по голям срам!Дошло е време да бъдем реалисти и американците,най много!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?