Усещате ли как сме заживели с далечното, а близките неща все повече ни дразнят? Какво общо има това с изборите ли? Ами следното: основните страсти в тях се въртят около абстрактни теми, които нямат много общо с реалния живот на избирателя. 

Вижте последната вълна от патриотични емоции: Ердоган подкрепил ДОСТ – намесва се в българския политически живот – опасност, неоосманизъм! - вече само една стъпка има до любимото на народа "турско робство". Разбира се, цялата врява е безсмислена: дипломатическите реакции от наша страна бяха съвсем адекватни, война едва ли ще обявяваме, а отношения с Турция ще трябва да имаме и занапред. Но страстите не утихват. Вероятно новата партия (ако изобщо влезе в парламента) би подкопала електората на ДПС, а движението явно се очертава като нечий коалиционен партньор. Битката обаче не е за реални неща, а с призраци - политиците първо ги създават, после смело ги побеждават.

Готови за всякакви лоши сценарии

Доскоро това го играхме с бежанците: един възможен проблем, който обаче не се беше случил освен във въображението. Какво би станало, ако ни залеят като Гърция, Малта, Италия? Ужас! По същия начин реагираме на затрогващите кадри от изригването на Везувий, горките хора, задушени в съня си. Я си представи утре да изригне Витоша...

Трябва ли да сме готови за различни лоши сценарии? Ами разбира се. Земетресение. Терористичен акт. Ядрено нападение от Русия. Астероид. Но ако подобни сценарии подменят дебата за политиките, значи от граждани сме се превърнали в публика.

Гледайте само около какво се въртяха предизборните страсти. Финансирането на Елена Йончева от държавата. Канадското споразумение, което никой не е чел, но левите отхвърлят с марксистко-ленински план. Репликата на Нинова, че демокрацията ни била отнела много неща – и хайде пак какво бил комунизма, какво сме имали и нямали (хайде да запазим дебата за след изборите, а?). На кого е о.з. генерал Радев? Защо няма дебат на върха и горкият Марешки, по собствените му думи, обикаля студията, търсейки да срещне лидер. На психологическа основа ли е харакирито в дясно... Според една упорита хипотеза, и ГЕРБ, и БСП се готвят за къс парламент, който да приеме някаква версия на мажоритарната система и да върви към нови избори. Та затова партиите си пестели парите.

Какво не научихме?

Не разбрахме откъде ще дойдат парите за пенсии и учителски заплати. И за култура, защото досега не съм виждал избори с толкова експертиза в тази сфера от издигнатите лица; идеята обикновено се състои в "повече пари за култура", а под култура обикновено се разбира национална идентичност. Парите щели да дойдат от спирането на кражбите; Трайков, а след него и Нинова даже го изчислиха на десет милиарда. Да ме прощават, но спирането на кражбите не е лесна работа: то предполага първо сериозно да се инвестира в затягането на всички системи. И не само няма да останат пари за пенсии, а тъкмо обратното. Според мен, тази инвестиция си заслужава, но нека говорим сериозно - реформите носят пари дългосрочно; в непосредствения мандат те изискват средства.

Да вземем левите и популистки идеи за по-активно участие на държавата в икономиката. Веднага възниква въпросът кой, по какви критерии, при какъв граждански контрол, в какво отношение към европейското законодателство? Защо, ако ще правим фонд за подкрепа на бизнеса, не успяхме да усвоим кредити от фонда "Юнкер"? Поглеждаме вдясно: Нова република говори за данъчна децентрализация. Добре, тя е в интереса на софиянци, но видинчани оставени сами на себе си май няма да са на това мнение. Дали нямаше тази тема да е по-интересна за дебатиране от пустата поругана национална чест?

Да вземем сценариите за развитие на ЕС. Очаквах вляво да има гласове за данъчна хармонизация, вдясно – за по-малко регулации; национал-популисти да спорят с либерали на тема "Шенген". Наместо това всички хорово заявиха, че са против Европа на две скорости и че трябва да пазим достойнството си. Ако имаше нюанси, те бяха закодирани като за външни експерти. С удивление установихме, че много наши политици от ляво и дясно дълбоко в себе си били федералисти!

Избори като на кино

Работата на политика е да преразпределя: ще дадем на тези, като вземем от онези. Но, разбира се, никой не иска да се конфронтира с цели групи (примерно: спираме инвалидните пенсии, за да увеличим минималните). Но политическата класа се чувства толкова нелегитимна, че не смее да се конфронтира с никого, за това предпочита света на въображението, където не е проблем и вълкът да е сит, и агнето цяло.

Да погледнем към САЩ: там последните избори бяха белязани от неочаквано голямо присъствие на външната политика, която традиционно не интересува много американците. Те обаче избраха популиста, след което почти мигновено се разочароваха от него: рекордно ниски 37% одобрение след само два месеца! Глобалната сцена е нещо абстрактно за средния гражданин: Русия казала едно, Турция отговорила друго, ние трябвало да намекнем трето. Вълнуващ сериал, който само имитира политика. Примерът "Тръмп" подсказва опасността, която крие този скок в царството на въображението: гражданите бързо се палят, но и също така бързо губят интерес. Като на кино.

Препечатваме коментара от Дойче веле.