В продължение на няколко седмици животът в България изобилства от извънредни събития. Т.е. новини, чиито заглавия се пишат с големи букви. Повечето от тях наричаме скандали. И така си живеем от скандал до скандал. Няма време да се запитаме защо ни се е случила някоя случка преди да ни се случи следващата. А и да има време, пак няма гаранция, че ще се запитаме.

Не че и на други места не се случват подобни събития. Светът и преди е виждал управляваща коалиция да се разпадне, точно така както е била създадена – на тъмно. И преди е наблюдавал война на всички фронтове между двама много богати и влиятелни мъже. Не само тук се е случвало държавни институции да бъдат използвани за частни цели. Не сме ние единствените, които сме се събуждали с огромно разнообразие от щедро спонсорирани медии, а още до вечерта някои от тях искат да бъдат обявени в несъстоятелност, а други тихо изчезват. Широкият свят си има и доста по-охрянявани политици от българските, а правителствените сгради са още по-недостъпни дори от тукашните.

Нищо ново под слънцето! Вероятно и другаде депутат е твърдял, че някой иска да го убие. Вероятно и другаде са били арестувани хора без никакви доказателства. Вероятно и другаде масовата психоза е изпращала хора пред банките. Може би разликата е, че на нас всичко това ни се стоварва накуп, но и това не се знае дали е така. Всъщност няма значение как е другаде – тук е така и това не е нормално. Докато пишем заглавия с големи букви, не остава място за малките. А там има много по-важни неща – икономиката, образованието, здравеопазването, културата... животът ни.

Не можеше да е различно

Всяко от тези извънредни събития има прекалено просто обяснение зад себе си. Ако банковият сектор се ръководи от хора, които са по банкерски консервативни и не се замесват в отношения и проекти, които част от хората приемат противоречиво, картината можеше и да е различна. Имената на собствениците и на двете банки, които попаднаха в отминалата, слава Богу, вихрушка, са се появявали върху плакати по време на различни протести в последните години. Това също е свързано с доверието, в случая – недоверието, към банките.

Разрастването на икономико-политически групировки до наблюдаваните размери доведе до там, че един вътрешен конфликт просто не е вътрешен. Той повлича след себе си банки, съдебни власти, министерства, правителство... Ако в управлението има повече прозрачност, повече хора щяха да забележат зараждането на групировката. Ако имаше ясни правила, парите нямаше да потекат към една точно определена банка. Ако имаше работещ антимонополен орган, нямаше да използваме думата „монопол“ по адрес на медии, разпространение, търговия с цигари и т.н.

Клишето казва, че медийният пазар не е пазар като всички други, така както пазарът на здравни услуги не е като всички други. Всъщност медиите са пазар като всички други, където най-важното е да има конкуренция. Когато от 10 издания на сергията, 9 се управляват от един човек, тогава няма пазар. Когато същият човек управлява и 9 от 10 сергии в страната, тогава още по-малко може да се говори за пазар. Когато същата групировка инвестира десетки милиони в неефективна телевизия, тя се срутва като пясъчна кула в момента, в който БНБ поеме контрола над касичката. Ако споменатият вече антимонополен орган си върши работата, той нямаше да допусне това. Въпреки дългата верига от подставени лица.

Всяко от поредицата събития, които днес наричаме извънредни, са напълно в реда на нещата. В реда на нещата, които ни заобикалят. Краят е твърде очакван.

А как да бъде различно?

Запазването на една и съща групировка на власт при всяко правителство, независимо дали политическият й етикет е в управление или в опозиция, нямаше как да бъде възможно, ако избирателите изискваха повече от своите избраници. Те можеха да изискват повече, ако научаваха какви ги вършат техните любимци. Щяха да научават, ако медиите не бяха в две конкретни ръце на един човек. Щяха да имат избор от различни гледни точки, ако институциите следяха в сектора да влизат само пари с ясен произход. Както и във всеки друг сектор. Хората нямаше да знаят имената на банкерите, а още по-малко да ги рисуват върху протестни плакати, ако любовта между бизнес и политика бе останала само платоническа. И още няколко реда ако-та.

България има законодателство, което често наричат „хармонизирано“. Т.е. прилича до голяма степен на законодателствата и в други европейски държави. Има закони срещу концентрацията на собственост, има правила за недопускане на конфликт на интереси, има дори и институции, които да налагат тези правила. България обаче не прилича на Холандия.

Ако прокуратурата се бе заинтересувала от една банка преди година, когато данните за прекалено щедро финансиране към свързани фирми бяха публикувани, можеше да бъде различно. Ако го бе направила тихо, а не като на кино, можеше и да няма паника сред вложителите. Ако ДАНС бе реагирала на „криминалната атака“ срещу стабилността на банковата система бързо и превантивно, ако реакцията на правителството също бе бърза и превантивна, ако управляваха мъже с достойнство и минимално доверие в тях...

Може да е различно, ако спазваме правилата и ако има институции, които гарантират спазването на правилата. Пак ли стигнахме до МВР, прокуратурата и съда?

Може да е различно, ако т.нар. политически лидери не ограничават контактите си до определяне на дата за избори, а ако наистина стигнат до общ списък от мерки, които всеки управляващ да прилага. Ако смъкнат завесата, върху която има нарисувана държава и опитат да поправят това, което е останало отзад. До тогава ще ни се случват извънредни събития и ще пишем с големи букви, ако е останал изобщо някой грамотен в България.