Article_top

Разбира се волята за демократизиране на почивката не е само социалистическа. Детските ваканционни колонии възникват в развития свят към края на XIX век по идея на швейцарски пастор, потресен от ужасните условия за децата в големите градове. Ваканционните села са от същото време - те са за богатите, които искат да прекарат лятото край някое езеро или минерален извор. През трийсетте във Великобритания възниква веригата от ваканционни лагери на Били Бътлин с широка гама от цени, така че и най-скромните доходи да могат да се вместят. Най-мащабна е операцията на нацистката държавна организация „Сила чрез радост“, която има за цел да печели населението за идеите на националсоциализма. Тя става основният туристически оператор: организира крузове и екскурзии, а към края на трийсетте започва да строи грандоманския проект за почивна база „Прора" на остров Рюге в Балтийско море с 20 000 легла. Недовършена, базата от почивна се превръща в окупационна - там съветски войски квартируват до 1955 г., като впрочем изпотрошават всичко. Грижата за почивката на работника надживява и  неолиберализма – днес „Рено“ предлага на работниците си чекове за заплащане на ваканции, валидни в 170 000 туристически обекта във Франция.

Последният пример ни води към главната специфика на социалистическата почивна станция: тя е една. Е, хайде да кажем, две - една от службата на мама, една от службата на тате. Дали си го е представял така Ленин, когато през 1921 г. е подписвал декрета за почивните домове? Там се предвижда към домовете да се създават селскостопански предприятия за изхранване на почиващите, което май подсказва бъдещето.

Плажният чадър до гроб

Постепенно почивните станции се прикрепват към определени организации, учреждения или предприятия и стават елемент от общата ре-феодализация на уж модерното комунистическо стопанство. Ликвидацията на пазара на недвижимости прави така, че кой каквото вземе (национализира, построи, измоли…), това е. Както през високите средни векове, това неминуемо води до разслояване – почивните станции на ЦК са с водни ски и кокетни барчета на плажа, тези на художници и писатели са творчески домове с по-свободен режим, заводските – по-рудиментарни, понякога с вечерен час за децата и телевизор, който се отключва от управителя. Покрай морето често йерархията си личи по това дали станцията е на първа, втора или трета линия (тогава седма и осма още не бяха открити).

Не забравяйте също, че в онази епоха човек рядко сменяше работата си, а социалните придобивки като почивната станция бяха едно от средствата за привързване на работната сила към предприятието и спиране на текучеството. И тъй, не само банцига и пишещата машина, но дори плажният чадър сякаш беше до гроб.

Станцията беше евтина, леглото без пари, храната с купони, пиенето на нормирани цени. Хотел малко хора можеха да си позволят, за почивка в чужбина не говорим до след 90-те. Наистина имаше станционни дисиденти - любители на дивото палатково преживяване, имаше семейства, които се вдигаха на село - не тяхното си село при баба, а при хазяи. Но енергията, която икономиката на дефицита изискваше тогава за осигуряване на най-прости потребности като кафе, тоалетна хартия или мазило за слънце, беше колосална. В станцията (дали името идва от станциите в Антарктида, в Хималаите?) почивката беше осигурена, включително почивката от работата по оцеляването. Пълна инфантилизираща безметежност - малко като френския Клъб Мед по същото време, където не мислиш за нищо, но в соцвариант.

"Вашата" станция, "вашата" стая

От гледна точка на съвременния потребител, боготворящ разнообразния избор, няма нищо по-абсурдно от това да работиш с едни хора цяла година и после да идеш на почивка пак с тях, отново и отново. От друга - почакайте! Летните компании не се покриваха с отделите в службата и дори осигуряваха едно вътреведомствено смешение, където портиерът можеше да попълни карето белот на зам.-директора, а машинописката да танцува със заслужилия писател. Говорим за големи соцпредприятия, не за съвременния среден и дребен бизнес. На почивка се завързваха полезни връзки, пламваха статусно-екзогамни симпатии. И гражданинът вземаше карта отново и отново за трета смяна, станала елемент от идентичността му.

А за децата, неизкушени от служебните неща, станцията беше рай, защото там се изсипваха потенциални приятели за всички възрасти - родителите ги пускаха в периметъра на двора или занималнята и давай! Ставате първи приятели за 15 дни - до следващото лято може изобщо да не ги видите – и догодина пак първи приятели.

Представата на хората беше, че станцията е тяхна – че имат права над нея. Едни не пускаха чужди хора в своето барче (дума от епохата), други мобилизираха инженерния състав да прокара водопровод, трети събираха пари да закупят кино машина. Може да е било поредната идеологическа хватка на режима, но хората така го чувстваха – впрочем по същия начин, както „ваша“ става стаята в Ахтопол, която хазяите пазят тъкмо за вас. Какво е собствеността, ако не повторително отношение към вещта?

И дворецът "Евксиноград" беше почивна станция - на членовете на политбюро на ЦК на БКП.

Ще кажете – нищо не пречи и днес на летните компании да си наемат някаква къща или хотелче и да си ходят там само с когото им е приятно. Не е така просто. Сигурно сте се опитвали да се комплектувате с поносими познати с деца на възраст колкото вашите – това едва ли ще се най-близките ви приятели. Ако пък имате голямо и малко, трудността на задачата се повдига на квадрат; с две семейства, с по две деца… – истинска геометрична прогресия!

Защо хората продължават да си искат станциите

Въпросът не е  просто в това, че деца в света има все по-малко. Не е и във все по-трудната съчетаемост между нас, възрастните, от които едни слушат чалга, други - джаз. Проблемът е в самата свобода на избора, която дестабилизира общностите. Ако всеки път трябва да решавам с кого да почивам, има голяма вероятност ситуационен гняв да ме пренасочи към друга компания. Или пък изведнъж да ми потръгне финансово и да реша да ида на скъпа екзотична почивка, която довчерашният ми приятел не може да си я позволи. Да се запаля по рибарлъка и да зарежа картаджиите… Свободата е вълнуваща, но в перспектива тя постепенно разбива компаниите, свежда ги до самотни семейства, които се взират в таблетите си на „ол инклузива“.

Почивната станция е съдбовна, малко като националната територия, в която сме се озовали, без да сме я поискали. Трета смяна - всички са там. Тази година ще се скараш, догодина ще се сдобриш, къде ще идеш? Обречен си да се сблъскаш с хора, които не си поканил, някои те изненадват приятно, други неприятно. А не е ли преживяването именно когато ти се случва нещо, което не си пожелал? Малко мазохистично – но интензивно преживяване, трудно разбираемо за милениълсите, израснали не в двора на станцията, а в социалните мрежи, където избираш другия според желанието си и във всеки момент можеш да го отпишеш. 

Ще се учудите ли след всичко казано, че у нас толкова много почивни станции надживяха социализма? Вече не са чак толкова евтини, вече има огромен избор, а и тоалетната хартия отдавна не е проблем. Дали защото законите са тромави и учрежденията стискат ненужни имоти, наместо да завъртят парите и да увеличат доходите на служителите си? Икономически абсурдни, скъпи за поддръжка, омръзнали до смърт – а хората продължават да си искат станциите.

Може би тайната е в носталгията - по времето, в което (както е в детството) не избирахме, а просто се озовавахме заедно.

"Дойче веле"

 

Разбира се волята за демократизиране на почивката не е само социалистическа. Детските ваканционни колонии възникват в развития свят към края на XIX век по идея на швейцарски пастор, потресен от ужасните условия за децата в големите градове. Ваканционните села са от същото време - те са за богатите, които искат да прекарат лятото край някое езеро или минерален извор. През трийсетте във Великобритания възниква веригата от ваканционни лагери на Били Бътлин с широка гама от цени, така че и най-скромните доходи да могат да се вместят. Най-мащабна е операцията на нацистката държавна организация „Сила чрез радост“, която има за цел да печели населението за идеите на националсоциализма. Тя става основният туристически оператор: организира крузове и екскурзии, а към края на трийсетте започва да строи грандоманския проект за почивна база „Прора" на остров Рюге в Балтийско море с 20 000 легла. Недовършена, базата от почивна се превръща в окупационна - там съветски войски квартируват до 1955 г., като впрочем изпотрошават всичко. Грижата за почивката на работника надживява и  неолиберализма – днес „Рено“ предлага на работниците си чекове за заплащане на ваканции, валидни в 170 000 туристически обекта във Франция.

Последният пример ни води към главната специфика на социалистическата почивна станция: тя е една. Е, хайде да кажем, две - една от службата на мама, една от службата на тате. Дали си го е представял така Ленин, когато през 1921 г. е подписвал декрета за почивните домове? Там се предвижда към домовете да се създават селскостопански предприятия за изхранване на почиващите, което май подсказва бъдещето.

Плажният чадър до гроб

Постепенно почивните станции се прикрепват към определени организации, учреждения или предприятия и стават елемент от общата ре-феодализация на уж модерното комунистическо стопанство. Ликвидацията на пазара на недвижимости прави така, че кой каквото вземе (национализира, построи, измоли…), това е. Както през високите средни векове, това неминуемо води до разслояване – почивните станции на ЦК са с водни ски и кокетни барчета на плажа, тези на художници и писатели са творчески домове с по-свободен режим, заводските – по-рудиментарни, понякога с вечерен час за децата и телевизор, който се отключва от управителя. Покрай морето често йерархията си личи по това дали станцията е на първа, втора или трета линия (тогава седма и осма още не бяха открити).

Не забравяйте също, че в онази епоха човек рядко сменяше работата си, а социалните придобивки като почивната станция бяха едно от средствата за привързване на работната сила към предприятието и спиране на текучеството. И тъй, не само банцига и пишещата машина, но дори плажният чадър сякаш беше до гроб.

Станцията беше евтина, леглото без пари, храната с купони, пиенето на нормирани цени. Хотел малко хора можеха да си позволят, за почивка в чужбина не говорим до след 90-те. Наистина имаше станционни дисиденти - любители на дивото палатково преживяване, имаше семейства, които се вдигаха на село - не тяхното си село при баба, а при хазяи. Но енергията, която икономиката на дефицита изискваше тогава за осигуряване на най-прости потребности като кафе, тоалетна хартия или мазило за слънце, беше колосална. В станцията (дали името идва от станциите в Антарктида, в Хималаите?) почивката беше осигурена, включително почивката от работата по оцеляването. Пълна инфантилизираща безметежност - малко като френския Клъб Мед по същото време, където не мислиш за нищо, но в соцвариант.

"Вашата" станция, "вашата" стая

От гледна точка на съвременния потребител, боготворящ разнообразния избор, няма нищо по-абсурдно от това да работиш с едни хора цяла година и после да идеш на почивка пак с тях, отново и отново. От друга - почакайте! Летните компании не се покриваха с отделите в службата и дори осигуряваха едно вътреведомствено смешение, където портиерът можеше да попълни карето белот на зам.-директора, а машинописката да танцува със заслужилия писател. Говорим за големи соцпредприятия, не за съвременния среден и дребен бизнес. На почивка се завързваха полезни връзки, пламваха статусно-екзогамни симпатии. И гражданинът вземаше карта отново и отново за трета смяна, станала елемент от идентичността му.

А за децата, неизкушени от служебните неща, станцията беше рай, защото там се изсипваха потенциални приятели за всички възрасти - родителите ги пускаха в периметъра на двора или занималнята и давай! Ставате първи приятели за 15 дни - до следващото лято може изобщо да не ги видите – и догодина пак първи приятели.

Представата на хората беше, че станцията е тяхна – че имат права над нея. Едни не пускаха чужди хора в своето барче (дума от епохата), други мобилизираха инженерния състав да прокара водопровод, трети събираха пари да закупят кино машина. Може да е било поредната идеологическа хватка на режима, но хората така го чувстваха – впрочем по същия начин, както „ваша“ става стаята в Ахтопол, която хазяите пазят тъкмо за вас. Какво е собствеността, ако не повторително отношение към вещта?

И дворецът "Евксиноград" беше почивна станция - на членовете на политбюро на ЦК на БКП.

Ще кажете – нищо не пречи и днес на летните компании да си наемат някаква къща или хотелче и да си ходят там само с когото им е приятно. Не е така просто. Сигурно сте се опитвали да се комплектувате с поносими познати с деца на възраст колкото вашите – това едва ли ще се най-близките ви приятели. Ако пък имате голямо и малко, трудността на задачата се повдига на квадрат; с две семейства, с по две деца… – истинска геометрична прогресия!

Защо хората продължават да си искат станциите

Въпросът не е  просто в това, че деца в света има все по-малко. Не е и във все по-трудната съчетаемост между нас, възрастните, от които едни слушат чалга, други - джаз. Проблемът е в самата свобода на избора, която дестабилизира общностите. Ако всеки път трябва да решавам с кого да почивам, има голяма вероятност ситуационен гняв да ме пренасочи към друга компания. Или пък изведнъж да ми потръгне финансово и да реша да ида на скъпа екзотична почивка, която довчерашният ми приятел не може да си я позволи. Да се запаля по рибарлъка и да зарежа картаджиите… Свободата е вълнуваща, но в перспектива тя постепенно разбива компаниите, свежда ги до самотни семейства, които се взират в таблетите си на „ол инклузива“.

Почивната станция е съдбовна, малко като националната територия, в която сме се озовали, без да сме я поискали. Трета смяна - всички са там. Тази година ще се скараш, догодина ще се сдобриш, къде ще идеш? Обречен си да се сблъскаш с хора, които не си поканил, някои те изненадват приятно, други неприятно. А не е ли преживяването именно когато ти се случва нещо, което не си пожелал? Малко мазохистично – но интензивно преживяване, трудно разбираемо за милениълсите, израснали не в двора на станцията, а в социалните мрежи, където избираш другия според желанието си и във всеки момент можеш да го отпишеш. 

Ще се учудите ли след всичко казано, че у нас толкова много почивни станции надживяха социализма? Вече не са чак толкова евтини, вече има огромен избор, а и тоалетната хартия отдавна не е проблем. Дали защото законите са тромави и учрежденията стискат ненужни имоти, наместо да завъртят парите и да увеличат доходите на служителите си? Икономически абсурдни, скъпи за поддръжка, омръзнали до смърт – а хората продължават да си искат станциите.

Може би тайната е в носталгията - по времето, в което (както е в детството) не избирахме, а просто се озовавахме заедно.

"Дойче веле"

Коментари

След мизерията на Третото българско

царство и последиците от войните на страната на нацизма, в които то вкара държавата, соцът беше нечуван прогрес.

Медицина, образование, работа по нормативи, че и почивни станции по 15 дена.

Днес за простолюдието тия неща са труднодостъпни.

Така е.

Така е, колега. Напълно се присъединявам към коментара Ви. При всичките си недостатъци, епохата на социализма се оказва особено градивен период за нацията и държавата ни.
Радев's picture
Радев
Радев

И до днес някогашните почивни

И до днес някогашните почивни станции на властта си остават най-добрите места за настаняване по родното черноморие. Никакви 4 или 5 зведни хотели не могат да се мерят по лукс, спокойствие, зеленина и сигурност, както базите на ЦК на БКП - "Слънчев ден", "Ривиера" и най-вече комплексът "Евксиноград",който слава богу е държавен и все още не е минал в ръчичките на поредния нагъл свинар.
Жени's picture
Жени
Жени

"мизерията на Третото българско царство"

добре, няма да си мисля, че болта е толкова тъп, за да вярва в това. остават два варианта: той е невежа, но обича да говори за неща, които не знае; той е подлец и обича да ни забаламосва за неща, дето смята, че ние не знаем.

Какво знаете?

Третото българско царство е описано от класиците.

Политика: "Бай Ганю"
Здравеопазване: "По жицата"
Земеделие: "На браздата"
Правосъдие: "Андрешко"

Има и икономическа статистика, но тя ви е далеч над разряда и няма за какво да ви занимавам с нея. Накратко, България е една от най-мизерните държави в Европа, както и днес.
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Малко ограмотяване на болтове и гайки

Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г.
Култури България Гърция Румъния Турция Югославия
Пшеница 280 142 245 258 197
Ръж 38 9 26 31 15
Ечемик 52 35 42 58 27
Тютюн 5,60 5,99 0,63 3,22 0,96

Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението
Видове животни България Румъния Гърция Югославия
Овце 140 122 60 62
Крави 29,6 14,2 22 26,4
Коне 8,41 5,17 11,3 7,89

Добити въглища в кг. през 1938 г. на жител от населението
България Румъния Турция Югославия
293 100 146 324

Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г.
България - 98
Румъния - 97
Турция - 81
Югославия - 70

Глупаво,

какво мислиш, че "ограмотяваш"? През 1965-та добивите на пшеница и т.н. са над 850кг/глава при доста по-голямо население. Понятие "Домашни животни" няма. Добивът на въглища през соца скача на над 30 Мт/год или на няколко хиляди кг/глава. Ел. енергията на глава скача 100 (сто) пъти.

Върви чети Йовков.
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

През първото българско

През първото българско царство добивите са били още по-ниски, защо не ги цитираш тях, болте
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Статистиката, която съм

Статистиката, която съм публикувал показва, че не сме най-бедни на Балканите, при положение, че излизаме от национална катастрофа.

Няма "статистика"

Има някакви числа без източник, които реално показват това, което казвам аз.

Бг е една от най-мизерните държави в Европа. Никой не твърди, че другаде на Балканите е било по-добре, ние сме братя.

Това едно.

Второ, 1965-та е малко по-близо до 1938, отколкото Първото царство и сравнението м/у 38/65 е легитимно, за разлика от твоето.

Както ти казах, най-много да си хубав и имотен, умен не си :)))
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Като гледам какъв интелект

Като гледам какъв интелект излъчваш ти, се успокоявам...

Достоен отговор,

когато не можеш да посочиш серозни източници или да обориш другите аргументи на опонента :))))

Хубав и богат, ко да прайш - храчиш :)))))
Svetoslav Pavlov's picture
Svetoslav Pavlov
Svetoslav Pavlov

Соц Носталгия.

Пак соц носталгия. Станцията (както и летният лагер) бяха доста мизерни постройки, с брутална кухня и липса на елементарни неща.
Трябва да е ясно за всички, през Соца, липсата на избор беше издигната в култ. (както ти е надробила партията, това ще сърбаш). Някой друг е избрал вместо тебе и от тебе се иска само да се "насладиш".
Ако днес се опитам да закарам децата си на подобно "забавление" мисля, че ще избягат с крясъци на часа.

В Бг има едно-две места, където соцът е жив

Хората се натискат натам, с всичка сила.

Но се влиза трудно :))))
You voted '+'.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?