Разбира се, че отстрани се вижда по-добре. Всеки кибик ражда идеи, които могат да засрамят с прозорливостта си Боби Фишер и Гари Каспаров. Но нито един кибик не е станал не просто гросмайстор или поне международен майстор, а дори майстор…

Горното е моето политкоректно въведение към това, което ще напиша в качеството си (доколкото това е качество) на страничен наблюдател.

Като гледам как с всяко следващо правителство пада нивото на управленска компетентност, знание, интелигентност и професионализъм, аз наистина си давам сметка колко тежки последици има ЗАКОНЪТ ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ у нас. Защото се знае добре – един път е случайност, два пъти е тенденция, три пъти е закономерност, четири пъти е закон. Ние вече сме в условията на действащ закон. Аз го наричам точно така – ЗАКОН ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ.

При подбора на управленски кадри на различните нива на администрацията (по вертикала) и в различните структури (по хоризонтала), вече изобщо не е необходимо човекът да е специалист. Защото вертикално-хоризонталната, йерархично-мрежова (йерархична по вертикала и мрежова по хоризонтала) властова структура е освободена от грижата и вътрешната потребност да взема стратегически решения и да управлява процеси, а се е превърнала в Хранителна верига, в която всеки участващ в нея има:

- програма-минимум – да запази мястото си където и да е по хоризонтала (в мрежата); и

- програма-максимум – да се придвижи нагоре където и да е по вертикала (в йерархията). 

А немалка маса целокупни българи мечтае и даже драпа да се впише в тази йерархично-мрежова структура, сиреч в тази Хранителна верига. Масата, тълпата, стремяща се към Хранителната верига и общността, заверата на влезлите вече в нея – това е социалният гръбнак на Партията на Властта и Властта на Партията.

Така че критериите за участие в Хранителната верига са пробивност, партийност, склонност към корупция, връзкарство, шуро-баджаначество, местничество, роднинство с някой от бившата ДС, любовничество и т.н. Ето защо професионализмът, знанията, талантът, почтеността, принципността, смелостта да отстояваш позиции – това, което поне бе желателно преди време, сега се превръща в препятствие, архаизъм, ненужен апендикс, дефицит, букаи, заблуда и даже минавка. 

И влиза в сила ЗАКОНЪТ ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНОСТ – Законът на Властта.

Ала все пак компетентност е нужна за управлението…

Но няма как да я има, защото участващите в него минават през ситото и стъргалото на една социално-дарвинистична селекция, в която оцеляват само най-адаптивните и така те неизбежно и нелечимо започват да страдат от преди време формулирания от мен управленски СПИН:

СИНДРОМЪТ НА ПРИДОБИТАТА ИНСТИТУЦИОНАЛНА НЕКАДЪРНОСТ.

Разбираемо е тогава, защо всички ние, стоящите отстрани – доброволно (като мен, защото съм приключил с участието в управлението) или по принуда (защото не могат да припарят в управлението заради ЗАКОНА НА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ), непрекъснато виждаме как всеки поредни управляващи все повече са оплитат като пиле в кълчища и попадат в редица известни в Науката за управление и вземане на решения Дилеми и се сблъскват с редица известни в Науката за управление и вземане на решения Парадокси.

Натъкването на такива Дилеми и Парадокси е неминуемо, понеже е следствие от споменатия управленски СПИН, резултат е от свещената простота – да смяташ, че като заемеш някой пост и получиш неговите компетенции, моментално се сдобиваш и с необходимите за тези компетенции компетентности.

Напоследък можеше на няколко пъти да се види с просто око колко нелепо управлението попадна в една от известните управленски Дилеми:
Дилемата за контрола:

и как трагикомично се сблъска с един от известните управленски Парадокси:

Парадоксът на сигнализирането (предупреждаването):

Когато вземаме едно решение, ние нямаме нужното знание за последствията от него, а когато тези последствия се появят, ние вече не можем да ги контролираме.

Парадоксът за сигнализирането (предупреждаването), от своя страна, може да бъде преразказан с думи прости така:

Ние можем да разберем дали сигнализирането (предупреждаването) за възможни негативни последици е било основателно, само ако сме пропуснали да го вземем под внимание, а ако сме го взели под внимание, ние никога не можем да разберем дали то е било основателно или не.

Всъщност, мога да продължа с привеждането на други управленски Дилеми и Парадокси. Те съпътстват начина, по който България се управлява така, че хем се върти в кръг, хем върви назад, сиреч, движи се по деструктивна спирала. Затова нашето ежедневие минава в съзерцаване на това как властта, която и да е тя, т.е. всяка поредна власт, особено през последните десетина години, прави с променлив неуспех едно от следните четири неща:

Първо, взира се нарцистично в огледалото, без да забелязва, че то е криво и при това е за обратно виждане.

Второ, мисли си, че като барон Мюнхаузен, ако се тегли здраво за косите, ще се измъкне от блатото.

Трето, смята, че хвърля копие, с което да прободе големите, стратегическите проблеми, а всъщност мята бумеранг, който неизменно се завръща и я фраска по челото.

Четвърто, накъдето и както и да върви, постоянно настъпва мотиката по един и същи начин.

А цената за всичкото това се плаща от нас, от българските граждани, ако изобщо сме граждани, защото ако бяхме граждани, щеше да има и гражданско общество.

И тази цена се плаща ежедневно: 

- с емиграцията на нашите деца – навън, на Запад; и 

- с емиграцията на хората като мен – навътре, в себе си.

Коментарът е от профила на автора във фейсбук. Заглавието е на редакцията.