Антисемитизмът - държавна политика в царска Русия и СССР

„А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?"

Тази фраза от Евангелието от Матея с пълна сила важи за хора като Мария Захарова - говорителката на руското външно министерство. Преди две седмици тя нападна България заради поредното "оскверняване" на паметника на Съветската армия в София и добави, че то е било придружено с антисемитски лозунги.

Захарова стигна дотам да твърди, че Съветската армия е спасила 50 000 български евреи по време на Втората световна война и е осуетила депортирането им. Нищо че през 1943 г., когато се случват тези събития, същата армия все още е твърде далеч от България.

Тези твърдения предизвикаха ожесточени спорове у нас. Някои хора свързаха спасяването на евреите с промяната на обстановката на фронта и прелома във войната, настъпил с битката край Сталинград.

Да, съветските войски освобождават "Аушвиц" - най-големия нацистки концлагер и символ на Холокоста, където са убити над 1 милион евреи. Но не може да се премълчава и фактът, че в СССР, а преди това и в царска Русия съществува антисемитизъм, при това в една от най-уродливите и ужасяващи му форми. И той е държавна политика.

Достатъчно е само да си спомним призива "Бей жидов, спасай Россию!" ("Бий чифутите, спасявай Русия!").

Докато у нас дори думата "чифут" се използва много рядко.

Черносотниците

По царско време Одеса е люлката на погромите. Първият е извършен там още през 1821 г. Причина са слухове, че евреите са свързани с убийството на гръцкия патриарх Григорий в Истанбул. И изобщо първите погроми срещу евреи са дело на одески гърци. По-късно се включват руснаци и украинци. Безчинствата продължават чак до 1904 г. и се разпростират на териториите на днешните Полша, Украйна, Беларус и Молдова. Най-кървавият погром е през 1903 г. в Кишинев - убити са 49 души.

Заради погромите в края на XIX век евреи масово започват да емигрират от Руската империя. Иначе например Джордж Гершуин би могъл да бъде поредният велик руски комозитор. Но родителите му се спасяват отвъд океана.

Вторият период на погромите започва с руската революция през 1905 г. и продължава две години. Тогава са най-жестоките изстъпления. Те започват да се пренасят и в далечни краища - чак в Сибир. Само през октомври 1905 г. са убити над 800 евреи.

Извършители на тези ужасяващи деяния са черносотниците. Това е събирателното наименования на крайно десните активисти в Русия, проповядващи монархия, великодъжавен шовинизъм и антисемитизъм. Най-жестоки са организации като Съюза на руския народ и Съюза „Михаил Архангел“.

Погромите утихват за 11 години.

И декретът на Ленин не помага

След Февруарската революция през 1917 г. и свалянето на царя евреите в Русия получават равни права с останалите граждани.

Но през Гражданската война, избухнала след Октомврийската революция, погромите се подновяват. Поради факта, че част от участниците в събитията са евреи, антисемитизмът отново придобива големи измерения. Не помага и специалният декрет на Ленин за борба срещу явлението.

След създаването на СССР в края на 1922 г. антисемитизмът е обявен за наследство на предишния режим и съветската власт обявява, че го отхвърля.

Но още в средата на 20-те г. на ХХ век излиза наяве двойнственият морал на болшевиките. Така отбелязва историкът Яков Басин, като визира политиката на т. нар. национални кадри, когато отново започва да се проявява държавен антисемитизъм. А  Инна Герасимова - руски учен, отбелязва, че властта в Москва се стреми към пълна асимилация на евреите. Москва издига в официална политика борбата срещу юдаизма и езика иврит.

Сталинските репресии

Смята се, че антисемитизмът за първи път е използван с политическа цел в периода 1936-1939 г., когато са най-кървавите сталински репресии. Сталин се разправя безпощадно с вътрешнопартийната опозиция, оглавявана от Зиновиев и Каменев. И двамата са евреи - истинските им фамилии са съответно Апфелбаум и Розенфелд. А за техен покровител е набеден Троцки - всъщност Бронщайн.

Сред репресираните през тези години има значителен брой евреи. Няма обаче юридически доказателства, че това е извършено заради произхода им.

Работата е там, че официално режимът на Сталин не преследва никого на етническа, религиозна или расова основа. Само на класова.

Още повече, един от най-жестоките сталински палачи – вътрешният министър Генрих Ягода, е евреин. Както и висшият партиен функционер Лазар Каганович.

Отношенията на СССР с Хитлер също са повод за обвинения в ансисемитизъм. От поста си през май 1939 г. е свален външният министър Максим Литвинов, който е евреин. Наследява го Вячеслав Молотов, който само три месеца по-късно подписва знаменития таен пакт с германския си колега Йоахим фон Рибентроп.

Молотов извършва чистка в министерството, като заявява на сътрудниците:

"Завинаги ще приключим тук със синагогата."

Рибентроп пък докладва на Хитлер, че Сталин му обещал да спре засилването на еврейството в СССР, най-вече сред интелигенцията. Москва предава на нацистите редица емигрирали евреи комунисти.

През войната - сами срещу чужди и свои

След нападението на Германия през 1941 г. евреите в СССР стават жертви и на чужди, и на свои.

От една страна, на окупираните територии колаборационистите извършват масови погроми и убийства на евреи. Те предават на нацистите тези, които се опитват да се укрият. Местни симпатизанти помагат на германците в идентифицирането на евреи сред арестувани и военнопленници.

От друга страна, в партизанските отряди масово отказват да приемат избягали от германците евреи. Което е равносилно на смъртна присъда. Има случаи, когато избягали от гетата хора биват връщани обратно в лапите на палачите. Други пък направо биват разстрелвани, тъй като са сметнати за нацистки шпиони.

Същевременно на неокупираните съветски територии масово се разпространяват слухове, че евреите не воюват, че ги няма на фронта, че всички са се уредили в тила, в сферата на снабдяването и т.н. Дори знаменитият писател Александър Солженицин, разкрил пред света истината за сталинските лагери и изгонен за това от СССР, отправя такива обвиненията в книгата си "200 години заедно".

Много популярен става изразът, че евреите воюват на Ташкентския фронт - намек, че са се евакуирали в дълбокия тил.

Редица историци обаче опровергават тези твърдения. Според Марк Щайнберг в армията служат 20 над сто от евреите, останали на неокупираните територии. А 40 процента от сражаващите се на фронта евреи загиват. Което не би било възможно, ако те наистина са служили в тила.

Антисемитизмът в армията стига дотам, че през 1943 г. ген.-полк. Александър Шчербаков - началник на Главното политическо управление, издава указ представителите на всички народности да бъдат награждавани, като само за евреите бъдат въведени ограничения.

"Налагаше им се да воюват не само с видимия враг - хитлеристкия фашизъм, но и с невиимия, но ясно осезаем враг - антисемитизма", пише историкът Йосиф Кременецки.

Тостът на Сталин и делото срещу лекарите

На банкета в чест на победата над Германия на 24 май 1945 г. Сталин вдига тост за руския народ и го откроява като водеща сила сред другите народи на СССР. Според редица изследователи тогава започва нова, официално подкрепяна вълна на великоруски шовинизъм. И в нея е отделено специално място за анситсемитизма.

В края на 1947 г. вождът нарежда масови арести на хора от еврейския културно-политически елит. Министърът на държавната сигурност Виктор Абакумов съчинява обвинението за американско-ционистки заговор, насочен срещу Сталин и семейството му. За водачи на заговора са обявени Исак Голдщайн и Захар Гринберг. Те са близки приятели на ненавижданото от тиранина семейство на самоубилата се негова жена Надежда Алилуева.

По заповед на Сталин е ликвидиран и драматургът Соломон Михоелс. Той е оклетевен от жестоко изтезаваните Голдщайн и Гринберг.

Създаването на Израел през 1948 г. спира за кратко антисемитизма в СССР. Режимът на Сталин е сред първите, признали новата еврейска държава.

Но бързо става ясно, че Израел няма намерение да провежда просъветска политика. И нещата тръгват по старому. Отгоре на всичко Израел просперира, ръководен от хора, родени до един в пределите на Руската империя – сериозно предизвикателство срещу икономически несъстоятелния съветски модел.

В края на 1948 г. е взето решение за разпускането на Еврейския антифашистки комитет (ЕАК). Той е обявен за център на антисъветската пропаганда, снабдяващ с информация чужди разузнавания. Закрити са редица еврейски организации в СССР. Почти всички арестувани членове на ЕАК са разстреляни.

Редакционна статия в партийния орган "Правда" дава сигнал за борба срещу "безродните космополити". Всички те са евреи. Уволнени са всички, заемащи каквито и да било престижни постове.

През октомври 1952 г. са арестувани група лекари евреи. Те са нарочени за вредители и обвинени  ционистки заговор и връзки с разузнаванията на САЩ и Великобритания. Вождът разрешава те да бъдат изтезавани.

Обвиненията поразяват с абсурда си. Ако един пациент е постъпил в болница с недъг, за него са обвинени лекарите евреи.

Плъзват слухове за масова депортация на съветските евреи в Далечния изток. Смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. ги спасява. Всички са освободени на 3 април.

"Икономическите процеси"

Смъртта на Сталин обаче не слага край на антисемитизма в СССР. Някои съветски ръководители не могат да се примирят, че процентът на евреите, упражняващи умствен труд, е значително по-висок от дела им в населението. Печално известната министърка на културата Екатерина Фурцева публично заявява, че броят на студентите евреи трябва да бъде равен на този на евреите миньори. ("Евреин-миньор" е най-краткият виц.) 

В началото на 60-те г. се извършват т. нар. икономически процеси, чиито жертви са предимно евреи.

През 1961 г. поетът Евгений Евтушенко написва поемата "Бабий Яр". Той научава за извършените 20 години по-рано нацистки зверства случайно, при едно пътуване за Киев. Клането в Бабий Яр се смята за начало на Холокоста. Но в СССР темата е премълчавана, тъй като междувременно Москва се е скарала с Израел и подкрепя арабите.

Поемата е поразителна със своята човещина и симпатия към евреите. Тя  разкрива уродливата същност на антисемитизма още от царско време. Но публикуването й предизвиква лавина от нападки срещу Евтушенко Той е обвинен, че е загърбил интернационализма и че не признава други жертви от войната освен евреите.

Генерал Йон Пачепа - избягалият в САЩ шеф на румънското военно раузнаване, твърди, че председателят на КГБ Юрий Андропов (оглавил по-късно за кратко СССР) препоръчва Моква да разпалва сред арабите омраза в нацистки стил срещу евреите. По негов съвет се пропагандира тезата, че Израел и САЩ са империалистически държави, контролирани изцяло от богатите евреи.

Съветските вестници са пълни с антиизраелски карикатури. Същевременно народното творчество на интелигенцията ражда безсмъртни вицове и частушки, подигравки с антисемитизма. А Владимир Висоцки написва „Песен на антисемита“.

Властите в СССР масово отказват на евреите разрешения за емиграция в Израел. Желаещите да се изселят биват уволнявани от работа или изключвани от вузовете, където учат.

Режимът изтъква, че евреите в СССР си имат Еврейска автономна област (ЕАО) в Далечния изток със столица Биробиджан. И че всъщност ЕАО, а не Израел е истинската родина на съветските евреи.

Бунтовете на "отказниците"

Тези хора получават прозвището "отказници". В резултат се засилва тяхната дисидентска дейност.

През 1970 г група отказници от Ленинград и Рига решават да похитят малък самолет и да избягат с него в Швеция. 12 души си купуват билети за един и същ вътрешен полет, уж че ще присъстват на сватба. Аматьорският им план бързо е разкрит, а всички са арестувани още на пистата. Организаторите Марк Димшиц (уволнен пилот) и Едуард Кузнецов са осъдени на разстрел, останалите - на затвор. С личното ходатайство на Ричард Никсън пред Леонид Брежнев смъртните присъди са заменени с лагер.

Един от водещите съветски правозащитници в онези години е Натан Шчарански. Обвинен в измяна на родината и прекарал 9 години в затвора, той все пак емигрира в Израел и дълги години заема различни министерски постове. Стига дори до шеф на МВР.

Днес председател на Кнесета - парламента на Израел, е Йоел Еделщайн, също лежал в съветски затвор.

Властта подлага на тормоз шахматиста Виктор Корчной, който през 1976 г. емигрира в Швейцария. Режимът на Леонид Брежнев дълго време не пуска към него да се присъединят жена му и синът му, като последният дори е вкаран в затвора за отказ да служи в съветската армия. Срещу Корчной се води истерична пропаганда. Той на два пъти губи финал за световната титла срещу любимеца на съветската власт - чистокръвния руснак от работническо семейство и партиен член Анатолий Карпов (който и без това е по-силен от Корчной и няма нужда от такава подкрепа).

През 1988 г. властите в СССР обявяват, че за 40 години, откакто съществува Израел, там са емигрирали над 300 000 съветски евреи. Те обаче са обявени за жертви на ционистката пропаганда. И дори академик Андрей Сахаров, който по това време все още е изселен от Москва, е обвинен, че се е поддал на ционима на съпругата си Елена Бонер.

А в. "Правда" отбелязва:

"Човек, приел ционистката вяра, автоматично става агент на международния ционистки концерн и, следователно, враг на съветския народ."

В края на съществуването си обаче СССР възстановява прекъснатите някога отношения с Израел. Евреите са пуснати да емигрират и в резултат над 1 милион се изсипват в Обетованата земя.

Как е днес

По времето на Борис Елцин Русия имаше премиер евреин - Евгений Примаков. По ирония на съдбата той бе близък с арабските лидери и противник на американската външна политика.

Днес като че ли в Русия няма антисемитиъм - поне на държавно ниво. След идването си на власт Владимир Путин възстанови старите връзки с много арабски страни. Но запази и отношенията си с Израел. Той на няколко пъти посети еврейската държава. Изглежда, израелският премиер Бенямин Нетаняху се разбира добре с него.

Миналото на Путин като агент на КГБ обаче предизвиква неприязън у много евреи, чиито корени са от СССР. Те неизменно свързват страданията си с този зловещ орган.

Ние, българите, можем да бъдем горди, че всичко това ни е дълбоко чуждо. Иначе хората у нас едва ли биха излезли на улицата в защита на евреите. А без тези протести те едва ли са щели да бъдат спасени, независимо от съветската победа край Сталинград.