Неведнъж се случва да сравняваме различни икономически модели по допускането, че основният признак за успех е нивото и ръста на БВП. И левите икономисти и политици вадят свои примери за внушителни икономически ръстове, реализирани от социалистически и планови икономики. Дори България по времето на почти половин век социализъм е реализирала относително приличен икономически растеж през повечето време. Но твърде често прекалено много от нас, икономистите, забравяме да посочим огромните недостатъци на измерителя БВП. А когато сравняваме социализъм и капитализъм, един от тези недостатъци е особено критичен – парите не показват всичко.

Нека започнем с това що е то БВП. Брутният вътрешен продукт е крайната стойност на всички стоки и услуги, произведени в границите на определена географска територия (държава) за известен времеви период. Най-често периодът е годишен и ако не е споменат, се има предвид годишен. Той се изчислява по следната формула:

БВП = C (потребление) + I (инвестиции) + G (правителствени разходи за стоки и услуги) + X (нетен износ, т.е. брутният износ минус брутния внос)

Но крайната парична стойност на продуктите и  услугите е нещо различно от натрупаното благосъстояние. Нещо много различно. Брутният Вътрешен Продукт не е способен да ни обясни дали крайните продукти и услуги, произведени за даден период, отразяват реално увеличение на благосъстоянието или е просто консумиране на капитали и/или инвестиции в непродуктивни активи.

Например, нека допуснем, че утре правителството реши да направи най-високата пирамида в историята на центъра на Каспичан. Консумацията на капитал за построяването на тази пирамида ще бъде отчетена и БВП-то ще се увеличи. Но ще допринесе ли тази пирамида за увеличаване на реалното благосъстояние на обществото? Не. Напротив, за да финансира този абсурден строеж, правителството ще отнеме капитал/спестявания от реално продуктивните сектори и ще ги насочи към своето безсмислено начинание.

Още повече, БВП-то прави илюзията, че съществува такова нещо като национално благосъстояние. В реалния свят, обаче, благосъстоянието се произвежда от някого и принадлежи на някого. С други думи, продуктите и услугите не се произвеждат „ангро“ и не се притежават или наглеждат от един върховен лидер.

Както Лудвиг фон Мизес коментира:“Опитът да се определени в парична стойност благосъстоянието на нацията или на цялото човечество е детинско като мистичните усилия да се разгадаят загадките на вселената чрез притеснения за размера на пирамидата на Хеопс.”

Илюзията за гениалния лидер или великото правителство, което притежава и направлява икономиката е изключително опасна. Тя убеждава обществото, че растежът на реалното благосъстояние зависи от добрите или лошите решения на правителството, а не от добрите или лошите решения на всеки човек. И съответно дава власт на правителствата да се опитват да контролират икономиката чрез регулации и действия на централните банки. Например, днес цяла армия икономисти по света е заета с това да предугажда какви действия ще предприеме Централната банка по отношение на лихвения процент, като те най-често са просто опити да се създаде краткосрочен период на привидно увеличаване на благосъстоянието, което, всъщност, лежи върху напечатани пари или куха държавно-стимулирана кредитна експанзия (живот на кредит).

Тук стигаме до отговора на въпроса защо човек трябва да е много внимателен, когато слуша сравнения между пазарни и планови икономики на базата на растеж на БВП. При плановите икономики, вождовете на държавите могат лесно да „надуят“ статистиката на брутния вътрешен продукт, но това реално да не увеличава благосъстоянието на хората, или поне не устойчиво и адекватно. 
Например, в края на 70-те България и Сингапур имат близък БВП на глава от населението. Но докато тази статистика в България отразява предимно безсмислено изливан бетон по социалистически в заводи,  които след десетина години ще се превърнат в паметник на социалистическата некадърност, в Сингапур тя е много по-близка до реалното благосъстояние на хората. 

Днес също имаме такива проблеми. В България няма нито една спортна зала на печалба извън София, но в същото време кметове и депутати се надпреварват да изливат стотици милиони левове в спортни съоръжения. Увеличават ли те реално благосъстоянието или просто помпат една куха статистика и точат държавни пари? Трябва ли на 60 километра от София да има още две големи държавни/общински спортни зали и кой ще ги издържа? Всички тези стотици милиони левове са били иззети от данъчната система от реално продуктивни сектори, които са щели да ги вложат в реално продуктивни дейности. Например, чрез свободния си избор, бургазлии е можело да покажат, че имат нужда от нови линейки и оборудване за бърза помощ или нови училища , а не от нова спортна зала. 

Подобни абсурди на централното планиране могат да се видят из цял свят, дори в развити икономики – десетилетните опити на Япония да генерира растеж след 1990 година и да забави обезлюдяването на някои региони чрез строеж на грамадни инфраструктурни проекти. Там днес има водещи за никъде огромни гари, мостове и магистрали в области, където няма хора. Като в пост-апокалиптичен научнофантастичен роман. Подобна картина се наблюдава и в някои испански и португалски провинции, където с национални и европейски пари са се построили летища и магистрали без за тях да има необходимия трафик и пътнико-поток, а днес те тънат в разруха, тъй като няма пари за тяхната поддръжка.

Накрая, ако имаме едно свободно общество и икономика, при което всеки човек ползва максимално плодовете от своя труд и спестявания, а изборите му отразяват неговите субективни и лични възприятия, то има ли изобщо смисъл да мерим икономическия растеж чрез БВП? Вглъбени в сложни икономически проблеми и разполагащи с толкова много информация за толкова различен свят, твърде често забравяме, че крайната цел на икономиката не е да генерира растеж, а да създаде щастливи хора, имащи свободата да постигнат своето щастие по свой собствен начин без насилие и принуда.

Между другото, когато попитали сър Джон Каупъртуейт, един от лидерите превърнали Хонг Конг в проспериращ глобален финансов и търговски център, с коя реформа се гордее най-много, той отговорил „Аз забраних събирането на статистика“. Мъдрият сър Джон през целия си живот вярвал, че статистиката е опасна, тъй като позволява на политически инженери да оправдаят намесата на държавната власт в личния живот на свободните хора. 

 

Този текст е написан специално за Клуб Z. Авторът Владимир Каролев е икономист, инвестиционен консултант и бивш общински съветник в София. Завършил е Международни икономически отношения във ВИИ "Карл Маркс", MBA от Колежа по бизнес на Университета на Алберта (Канада) и Магистър от Университета на Рединг (Англия).