Е, малко след като моята самоназовала се за скромна родина се добра до прогресистка Европа, недотам смирената ми персона сама можа да се наслади на още по-прогресисткия лондонски бриз. Не мина много време обаче и разбрах, че бризът е всъщност буря, която или ще ме помете, или ще ме накара да хвръкна с нея. Но, дали от известно високомерие или от чиста българска упоритост, аз забих крака в поразмекналата се английска почва и твърдо се опълчих на този най-светъл устрем. Твърдоглавието ми може би нарани немалко от колегите ми в университета, но пък ми създаде достатъчно лоша репутация, така че по-чувствителните от тях започнаха най-неделикатно да избягват контакта с мен. Така, заедно с неколцината си съмишленици, аз заживях като един консерватор от началото на миналия век, за когото най-честата гледка беше осъдителният поглед на нечие напредничаво око. А това, повярвайте, не е съвсем лесно...

Няма по-противна, по-естетически отблъскваща гледка от тази на една някога висока култура, сега агонизираща под напъните на масовата истеричност. У нас днес биха казали, че Великобритания е една опраскана държава.

Не наедрели дерибеи я опраскаха обаче. Тази страна, и изобщо Западът, станаха жертва на собствения си дългогодишен просперитет, чиито последици се оказаха прекалено сложни за плиткоумните й и крайно безотговорни политици. Британският политически елит от Чърчил насетне е елит еснафски. Впрочем, именно Чърчил е една от най-презираните фигури в университетските кампуси на Острова. Споменете името му в някой от тях и ще бъдете мигновено обградени от болни от логорея антиимпериалисти, чиито лицеви експресии издават, съвсем парадоксално, една недотам  наивна непоносимост към различните възгледи. Маниерите им може и да ви изплашат, но решите ли да им отговорите, ще получите в замяна няколко сподавени звука, след което ще бъдете лишени от присъствиетo им така светкавично, както и сте били удостоени с него.

Борбата е безмилостно жестока... Но както римляните казвали на успелите си пълководци: memento mori, днес ще трябва някой да извика на Европа: memento Roma!

Не ви ли обзема тежка меланхолия наблюдавайки проявлението на феномена, който Ортега-и-Гасет сполучливо нарече „масов човек“? Но тук не става дума за някаква напудрена елитарност. Масовият човек се среща във всички слоеве на обществото, като той представлява особена опасност, когато е именно част от висшата класа. Негова отличителна черта е всепобедното му мнение, което не само че не търпи да се съветва с уроците на миналото, но е и съвършено невежо, що се отнася до същината на собствения си предмет. Прост пример бе реакцията на някоя си „зелена“ евродепутатка, чието подсъзнание и внуши, че българският клип за европредседателството е арена на тежко сексуално посегателство над бедната Лорина Камбурова.

Ако преди да скандализира, госпожата беше проучила въпроса за особеността на нашенските „да“ и „не“, сега нямаше да й се подиграваме. Такъв е човекът-маса. Той не намира за необходимо да се осведомява по въпросите, които го интересуват. За него важното е да има собствено виждане за нещата и да гледа с особена надменност на онези, които са така неоригинални, та търсят мъдрост във философски трактати и тям подобни.

Но защо ви занимавам с всичко това?

На първо място, защото масовият човек е днес по-силен, по-гръмогласен, по-опасен от всякога. Но, докато той изпълва и източноевропейското, и западното общество, в последното той окончателно се е преобразувал в дневния ред, в идеология, която е априори правдива, в която нищо и никой не бива да се съмнява. Българският политически елит безсъмнено е превзет от корумпирани некадърници. Но същите тези парвенюта, без да го съзнават, ще бъдат неизбежно очистени от социално-икономическите процеси, които от години, бавно, но сигурно, текат в страната.

Политическата ни класа е толкова недалновидна, че за евентуалното й оцеляване в бъдеще не бива да се притесняваме. Забогатяването на обществото по правило повишава изискванията на гражданите и снишава прага им на търпимост към беззаконието. В този смисъл, освен ако не настъпи драматична промяна в тенденцията на икономическо развитие в България, дните на днешните дерибеи са преброени. Онова обаче, което трябва да безпокои мисълта на бъдещите политици, на интелектуалците; действително, на всички заинтересовани, е как да избегнем онези пагубни последици на прогреса, които, по моему, вече отровиха западните общества.

Слушах преди дни как проф. Ивайло Дичев отрковено неглижира заплахата от явлението минаващо под изтърканото название „политическа коректност“, но всъщност особена форма на тоталитаризъм. Това се случвало само в САЩ и Канада, а информацията достигаща до нас била силно преувеличена. Бих посъветвал проф. Дичев да посети някой западноевропейски университет. Именно от университетите ще излязат онези, които в най-скоро време ще управляват.

И, за да не съм голословен, ето ви пресен пример. Преди няколко седмици се разбра, че колежът ми от години назначава на заплата анонимни колеги, които да следят какво се говори от гост-лекторите, да не би някой от тях да изкаже мнение обидно за някого. Вместо доносници, тези личности носят благородното название safe-space marshals. Не зная какво ще каже проф. Дичев, но на мен това ми се струва, меко казано, притеснително. Подобни методи неизбежно напомнят на методите на „Държавна сигурност“ и „Гестапо“. И не, това не са изблиците на някоя превъзбудена феминистка, а обмислената политика на един от елитните британски университети. Не ме разбирайте погрешно. Не става дума за ционистка конспирация. Причините за всичко това са многопластови, но могат да се обобщят като бунт на масите. И тъй като масовият човек, като такъв, не е способен на нищо друго, той се налага навсякъде, отричайки всичко преди него, всичко противоречащо му. За да оцелее масовостта, тя трябва да си създаде сигурни пространства (safe space), в които нищо критично не може да я зърне и, обратно, в които тя нищо критично не може да съзре. Оттам и репресивните и цензурни апарати на комунизма и нацизма. И двете са висши прояви на бунта на масите.

Консерватизмът на българското общество няма да трае още дълго, защото той не е интелектуален, философски обоснован, а е суеверен, в същината си - битов. И понеже модерното винаги побеждава суеверното, българинът скоро ще попадне в същата бездна на хаотични стремежи, свръхиндивидуализъм и липса на сигурна опора, в каквато в момента се намира западният човек. Затова, особена е задачата на съвременните мислещи у нас. Те трябва да изградят собствена идентичност, в основата си европейска, но не копие на Запада. Освен че е обидно, е и глупаво да се държим като слабоумни ученици на „по-напредничавите“ от нас. Такъв смут обзе цяла България, защото в „Гардиън“ били написали колко сме бедни и корумпирани. Че сме такива, в сравнение с британците, съмнение няма. Но същите тези от „Гардиън“, на които ние в страхопочитание се кланяме, наскоро направиха опит да обяснят, защо празнуват Октомврийската революция. Естествено, никой у нас не реагира на тази съвършена гавра със страданията на половин Европа. Същата половин Европа, която днес е толкова корумпирана.

И така, днес в „Албърт хол“ продават пуканки за концерт на Лондонския симфоничен оркестър. Някои от преподавателите ми пък намират за необходимо да се правят на клоуни, за да не би чувствителната аудитория да сметне лекциите им твърде академични. А хората на Албиона и представа си нямат, че цели народи искат да са като тях.

А искат ли? Искаме ли? Предстои да видим.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".