Една от големите новини в последните дни е законопроектът, внесен от Делян Пеевски и депутати от ДПС за прозрачност на собствеността на медиите. По принцип тази инициатива е изключително добра и може само и единствено да бъде подкрепяна. Състоянието на медиите е основният критерий за свободата на словото, а свободата на словото е един от основните критерии за това има или няма демокрация в дадена държава. Колкото повече прозрачност, толкова по-добре.

Както е известно обаче, законът е врата в полето. А в България законът често дори не е врата, а малко прозорче. Особено що се отнася до закони, които регламентират прозрачност в собствеността на видни публични фигури. Дори да приемем безрезервно, че Пеевски и сие имат най-добри намерения, съмненията, че те ще постигнат сериозен резултат в изсветляването на медийната собственост и финансиране остават.

Има много способи да се прикрие истинският собственик на медия. Ако се разчита само на този критерий, трудно ще се разбере коя медии чии интерес обслужват. Меродавният критерий за това е друг. Нарича се редакционна политика. Този критерий обаче няма как да бъде регламентиран законово. А широката публика не е длъжна да се ориентира достатъчно добре според този критерий. Затова предлагаме кратък пътеводител на медиите с плахата надежда той да допринесе към усилията на Пеевски и компания.

У нас отдавна е известно определението "кафяви медии". Към тях спадат медии, които обслужват олигархията, разпространяват фалшиви и хибридни новини, издигат в култ жълторията, дори ако тя е по-скоро измислица, отколкото факт и т.н. За част от тези "кафяви" медии има достатъчно основание да се мисли, че са собственост на въпросния Пеевски или той има достатъчно голямо влияние в тях. Понякога дори някои национални телевизии доста кафявеят.

Ето няколко признака, по които "кафявите" медии биха могли да бъдат разпознати:

1. Дословно препредават, без да подлагат на никакво съмнение, съобщенията за успехите на правителството.

Например - съобщават какви големи успехи има в контрабндата, но не задават логичния въпрос защо при такива големи успехи няма заловен, обвинен, да не говорим осъден, нито един контрабандист. Или пък съобщават какъв велик дипломат е Бойко Борисов и как той, сам-самичък, крепи отношенията между ЕС и Турция, примерно. Но не задълбават особено много за това как България предава на Турция всеки, който Реджеп Ердоган поиска. При това го предава по унизителен начин, приемлив може би за Средновековието, но не и за XXI  в. в страна от ЕС - през границата, вързан като добиче, без много шум и т.н.

2. Отразяват с всички подробности показните пи ар акции на прокуратурата и не задават въпроси защо държавното обвинение не работи толкова активно по други теми от далеч по-голям обществен интерес.

Например - отразяват, че прокуратурата проверява незаконен развъдник на кучета в село еди-кое си. Но не задават въпроса ще има ли проверка около сделките с "Булгартабак", Дипломатическия клуб в Бояна и т.н.

3. Отразяват с всички подробности публичните разправии между ГЕРБ и БСП, ДПС и патриотите, но не отбелязват, че по някои много важни теми те са на едно мнение, а понякога взаимно се обслужват.

Например - и ГЕРБ, и БСП говорят за съдебна реформа, но и двете партии се на мнение, че тази реформа по никакъв начин не трябва да засяга прокуратурата. На същото мнение са ДПС и патриотите. От депутати на ДПС и патриотите в парламента могат да се чуят такива изказвания, че свят да ти се завие - едните викат "турци сте", другите "за психиатър сте" и т.н. В същото време Емил Караниколов е министър на икономиката от квотата на патриотите. Преди това той бе шеф на Агенцията по приватизацията, като точно по това време се случиха сделките за "Булгартабак" и Дипломатическяи клуб в Бояна, които прокуратурата едва ли някога ще провери. И зад които много вероятно стои един корпулентен силует, чиито притежател сега внася закон за прозрачността на медиите.

4. Политици от всички парламентарни партии се прескачат да се изявяват в "кафявите" медии.

Обяснението е просто - знаят, че в тези медии никой няма да им поставя истински важните и съществени неудобни въпроси. Някои от тези въпроси са посочени по-горе. В "кафявите" медии най-много някой да се заяде на дребно, нищо повече.

Ако всичко това е много дълго и трудно за запомняне, ето последния и може би най-важен признак

5. Всяка уважаваща себе си медия трябва да бъде критична към властта, независимо коя е тя. "Кафявите" медии обикновено не са такива.

Успехите на властта хората ги знаят и усещат директно. За тях медии не са им нужни. Успехите нямат нужда от много обяснения. Докато провалите не само са по-интересни, заради принципа, че лошата новина е новина. Именно там е най-важната роля на медиите - да съобщят за тях, да ги анализират, да посочат възможни решения и т.н.

Един пътеводител из българските медии няма как да е пълен, ако не се посочи, че у нас има и медии, които не са "кафяви". Те се отличават с това, че тяхните собственици отдавна са публично известни. От първия ден на съществуването им. Много преди Пеевски и сие да решат да пишат закони за прозрачна медйина собственост.

Редакционната им политика е всичко, което няма как да бъде открито в "кафявите" медии. Другите медии, които са доста малко на брой, се стараят да бъдат обективни. В тях могат да се видят и положителни новини, отзиви, коментари дори за любимците на "кафявите" медии. Докато в "кафявите" медии няма как да попадне нещо добро за онези, които не са им любимци.

В момента в общественото пространство върви опит разликите между "кафявите" и другите медии да се представят като нищо повече от конфликт между различни олигархични кръгове. И трябва да се признае, че този опит донякъде успява.

Факт е, че когато се бориш с прасе, няма как да не се оцапаш. По-големият проблем обаче е друг. Ако обществото приема всичко само и единствено като междуолигархични ежби, ако не разпознава медиите, които защитават каузата за свобода на словото и не ги подкрепя, то България още дълго време ще е на дъното в световните класации по този показател.