Някога, по времето на социализма, бях забелязал нещо, за което сме си говорили многократно с приятели - състуденти и после съаспиранти в Харков, тогава в Ураинската ССР, част от СССР, а именно:
Колкото по-малко вътрешнополитически успехи има системата, толкова повече тя се хвали с външнополитически успехи.

Проваля се т.нар. продоволствена програма, опашките са многолюдни, магазините празни, чака се с часове за пакетче масло или литър мляко за децата навън, при минус 10 градуса, а системата вещае за растящия авторитет на социализма. Имахме усещането, че властта храни хората с илюзията за успехи на международната сцена. Знаехме - заговори ли се за нова международна инициатива за мир и справедливост, значи пак ще се увеличават цените.

Всъщност, при срива на рублата до жълти стотинки, при разгула на олигархията, която си присвоява руските стратегически ресурси и пълни гушите на политическия елит, за да е послушен, при икономическата криза и рухването на инфраструктурата извън Москва, Санкт Петербург и още няколко големи града, Кремъл също като че храни народа си с успехи на международната сцена и анексиране на чужда територия.

Знам, че нищо не е буквално както е било, има специфики.

Но не съм сигурен колко дни ще се храносмила успехът ни на международната сцена от днешния протоколен ден на усмивки и обещания, без реален пробив в нито една от големите цели. Даже с послания, че някои от големите цели всъщност не са засега цели. Защото Европа си има много сериозни проблеми, някои от които са като ножове, опрели до кокала.

Не искам народът ни да се затваря в своите граници и да се дразни от всичко, което ни кара да вдигаме поглед и извън тях.

Но днес държавата ни има нарастващи проблеми и нарастващи цени на живота и услугите, заедно с падаща управляемост на процесите и падащи мотиви на знаещите и можещите, честните и почтените, кадърните и професионалистите, младите и не чак толкова младите, да споделят трудностите на битието и промиването на съзнанието тук.

Затова се питам - като мине суматохата, като отшуми веселбата, като стихнат дитирамбите и заглъхне преекспонираната еуфория, дали нашият народ няма да има усещането, че са го хранили с успехи на международната сцена, които не са заситили глада му за жизнен стандарт, за модернизиране, нормализиране, демократизиране, европеизиране на страната ни, а са били много повече като дъвка, от която скулите се уморяват, но нищо повече от това. Или като биберон-залъгалка, който те кара да замълчиш, да се успокоиш за известно време, но не пуска нищо - нито реално, нито конкретно. 

Защото несъмнено правилният приоритет за Западните Балкани не може да замести проблема със западането на България. Западането само звучи като Западно, но е противоположното на него. И се преодолява не с думба-лумба, а с къртовски труд, с постоянни и упорити усилия на цялото общество, със стратегия за излизане от кризата и развитие, а най-важното - със запълване на острия дефицит от съвременно,  интелигентно, визионерско и истински, а не имитационно и симулационно, проевропейско лидерство.

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук. Заглавието е на Клуб Z